— Трябват ми ризи.
Мъжът се качи по една стълба и издърпа две дървени лавици, които свали и постави пред Стивън. Върху тях имаше бели ризи с колосани нагръдници за официални случаи и всекидневни раирани модели без яка. Докато Стивън се двоумеше, продавачът донесе още ризи във всякакви цветове и ги разпръсна в дъга пред него с цялото им разнообразие — с ръчно изработените им илици, изгладените им маншети и всевъзможните материи, от по-груби до луксозни и фини.
— Извинете, сър. Трябва да се погрижа за друг клиент, докато вземете решение.
Продавачът се оттегли и остави Стивън объркан от избора и отношението към себе си. С другия клиент, едър мъж на около шейсет години в скъпо палто и бомбе, той заговори доста по-оживено. След като записа няколко покупки на сметката си, човекът излезе от магазина с тежка стъпка, без дори да забележи присъствието на Стивън. Усмивката на продавача замръзна, след което напълно изчезна, когато се върна при него. Държеше се определено дистанцирано.
Накрая каза:
— Не искам да ви препирам, сър, но ако изборът ни не ви харесва, може би е по-добре да опитате някъде другаде.
Стивън го погледна невярващо. Беше на около трийсет и пет години, с оредяваща сламеноруса коса и добре оформени мустаци.
— Трудно ми е да избера — отвърна. Когато заговори, чувстваше челюстта си натежала. Чак тогава осъзна колко е уморен. — Извинете.
— Може би ще е най-добре, ако…
— Не ме искате тук, нали?
— Не е това, сър, просто…
— Дайте ми тези. — Посочи двете най-близки ризи. Помисли си, че преди десет години би ударил този човек; но сега просто му плати и излезе.
Навън вдиша дълбоко тежкия въздух на „Пикадили“. От другата страна на улицата видя арките на хотел „Риц“, чието име беше осветено от запалени крушки. Жени в скъпи кожени палта и техните кавалери в лъскави сиви костюми и черни шапки влизаха и излизаха през вратата. От тях се излъчваше целеустременост, сякаш отговаряха за важни финансови сделки или дела от международно значение, които не им позволяваха дори да погледнат към угодническата усмивка на портиера с неговия цилиндър и обшитата със златни ширити ливрея. Изчезваха зад стъклото, меките им връхни дрехи се влачеха зад тях и веднага забравяха за улицата и за всичко извън техния собствен живот.
Стивън ги погледа известно време, след това тръгна с военния си куфар към „Пикадили Съркъс“, където си купи вестник. Беше се разразил финансов скандал, имаше нещастен случай във фабрика в Манчестър. Нямаше новини от войната на първа страница, но по-нататък, до читателските писма намери репортаж за маневрите на Пета армия и сърдечни похвали за тактическите умения на нейния командир.
Колкото повече вървеше, толкова по-изолиран се чувстваше. Любуваше се на гладките незасегнати павирани улици. Радваше се, че обичайният живот в столицата си тече както винаги, но не се чувстваше част от него. Щеше да му е неудобно да бъде третиран различно от обикновените цивилни в страната, в която отдавна не се беше завръщал, но все пак му се струваше странно, че присъствието му извикваше не просто безразличие, а неприязън. Отседна за през нощта в малък хотел близо до площад „Лестър“, а на сутринта взе такси до ул. „Ливърпул“.
Имаше влак за Кингс Лин по обяд. Остана му време да отиде на бръснар и да се подстриже, преди да си купи билет и да поскита по перона. Сетне се качи на полупразния влак и спокойно си намери място. Плюшената тапицерия беше чиста. Потъна в една ъглова седалка и извади книга. Влакът се заклати и бавно затрака, излезе от гарата и започна да набира скорост, оставяйки зад себе си мръсния североизточен Лондон.
Стивън осъзна, че не може да се съсредоточи върху книгата. Мозъкът му беше твърде задръстен и вцепенен и не успяваше да проследи дори проста сюжетна линия. Макар крайниците му да бяха леко схванати, не усещаше умората физически; наспа се сравнително добре в малката хотелска стая и закуси късно. Но умът му като че ли трудно функционираше. Не можеше да прави почти нищо друго, освен да седи и да се взира в пейзажа, който преминаваше край него. Полята бяха огрени от пролетното слънце. През тях кротко течаха тесни поточета или реки. Веднъж или дваж по хълмовете му се мярнаха сивите кули на църкви или групи от фермерски постройки, но през повечето време виждаше само равната земеделска земя, очевидно пуста, в чиято дълбока влажна почва в същия миг нещо растеше или гниеше, невидим, но неумолим процес, който течеше от векове денем и нощем под студеното дъждовно небе.