Зад огромен кестен се беше сгушила странноприемница на име „Кос“. Стивън влезе в нея и позвъни на гишето в подножието на стълбите. Никой не му отговори, затова пристъпи в застлания с каменни плочи бар. Той беше празен, макар да се виждаха неприбрани чаши от бира по масите, останали сигурно от обяда. Атмосферата вътре беше хладна и мрачна заради каменния под и тежките дървени греди.
Чу зад себе си глас, обърна се и видя пълничка жена с престилка, която му се усмихна малко несигурно, когато срещна погледа му. Каза му, че е само чистачка, а собственикът е излязъл за целия следобед, но може да го настани, ако се запише в регистъра. Заведе го до малка стая на горния етаж с махагонова ракла и старо дървено легло с дебел пухен юрган. До вратата имаше стол и умивалник с порцеланова кана и леген, а край тях малка лавица с няколко доста четени книги. Прозорецът до раклата гледаше към моравата пред хотела, където белите цветове на кестена скриваха небето. Стивън благодари на жената и хвърли куфара си на леглото. Точно такава стая беше търсил.
След като разопакова багажа си, легна на леглото и затвори очи. Искаше да поспи, но клепачите му непрекъснато потрепваха. Всеки път, когато му се струваше, че сънят е близо, тялото му го връщаше обратно в реалността. Най-накрая се озова в някакво състояние на полусън, подобно на онова във влака, в което ярки сцени от последните две-три години изскачаха в разбъркан ред в съзнанието му. В паметта му ясно се връщаха случки и хора, които беше забравил, след това изчезваха. Опита се да се изтръгне от зловещата върволица на спомените. Непрекъснато виждаше как след удара на снаряда Дъглъс пада от носилката на хлъзгавия под на окопа; дори чуваше безжизненото тупване на отпуснатото му тяло. В паметта му се върна и Стъд, за когото напълно беше забравил, видя как каската му се плъзва назад и картечният огън пробива черепа му, докато се навежда да помогне на друг паднал войник.
Стивън стана от леглото. Ръцете му трепереха като на Майкъл Уиър по време на обстрел. Пое дълбоко дъх и чу как въздухът свисти в гърдите му. Струваше му се странно, че шокът се стоварва върху него сега, когато беше в безопасност в спокойно английско село.
Мисълта за това къде се намира го стресна. Отдавна не се беше връщал в Англия. Може би не беше зле да излезе навън и да поразгледа.
Стъпките му отекнаха по голите дървени стъпала, докато слизаше без шапка към преддверието. После излезе навън.
Вдигна рамене, а сетне ги отпусна с дълга болезнена въздишка. Тръгна по зелената трева, след това зави по пътя, който извеждаше извън селото. Опита се да се отпусне. „Бях под обстрел, помисли си той, но засега всичко свърши.“ Под обстрел. Двете думи се върнаха при него. Колко неясна и неадекватна беше тази фраза.
Живите плетове покрай него бяха неподдържани и избуяли, обрасли с див магданоз. Въздухът изглеждаше толкова чист, сякаш никога не е бил вдишван; точно започваше да се захлажда от първия вечерен бриз. В далечината от високите брястове оттатък полето се носеше грак на врани, а наблизо се чуваше тихото гукане на гълъби. Спря и се облегна на портата. Покоят на света край него сякаш беше извън времето; нямаше човешки глас, който да го върне обратно.
Загледа се в подранилата бледа луна, увиснала ниско над брястовете. Над и отвъд нея се виждаха дълги раздърпани облаци, които се проточваха в бледата синева на небето, а сетне чезнеха в мъглива белота.
Стивън усети, че го връхлита неудържим прилив на чувства. Уплаши се, че той ще придобие физическо изражение — на спазъм, кръвоизлив или смърт. След това осъзна, че онова, което изпитва, не е агресия, а страстно привличане — към разлюляното поле, спускащо се към дърветата, към пътя, водещ обратно в селото, където се виждаше камбанарията на църквата. Тези неща и далечното опрощаващо небе бяха неделими, част от едно и също сътворение; и той самият, както можеше да прецени всеки нормален млад човек, съдейки по едва доловимия пулс във вените си, беше едно с тях. Вдигна поглед и си представи как биха изглеждали звездите, проправящи си път през тъмнината, видя пълзящите мъглявини и мътните светлини в безкрайността. Това не бяха различни светове, вече ясно го разбираше, те бяха свързани от разума на сътворението с раздърпаните бели облаци, с никога невдишвания майски въздух, с пръстта под влажната трева, върху която стъпваше. Хвана се здраво за ниската ограда край пътя и подпря глава върху ръцете си, изпълнен с някакъв остатъчен страх, че силната любов, която изпитваше, някак си ще го отнесе от земята. Искаше да протегне ръце и да прегърне полята, небето, брястовете и птиците в тях; искаше да ги притисне към себе си и да им прости всичко, както баща прощава на своя блуден, скитащ, но обичан син. Изабел и жестоката смъртоносна война; изгубената му майка, приятелят му Уиър: нищо вече не беше неморално или неспасяемо, всичко можеше да се подреди, да се разбере в отдалечената перспектива на прошката. Докато стискаше дървената летва, той искаше да бъде опростен за всичко, което бе сторил; копнееше творецът на света да изличи греховете и гнева му, защото душата му беше свързана с него. Тялото му се разтресе от страстната любов, която го беше връхлетяла и от която беше прокуден сред кръвта и плътта на неспирната сеч.