Жан говореше с много премерени изречения; маниерите й бяха малко сковани, но се смекчаваха от хумора, който проблясваше в очите й, и резките движения на дългите й тънки пръсти.
Стивън продължаваше да се чувства напълно спокоен в компанията й. Установи, че му е приятно да я слуша и когато му задаваше въпрос, той отговаряше благоприлично, дори когато питането й се отнасяше за войната.
Стана късно и той започна да изпитва ужас от завръщането си. Още от дете, когато го бяха откъснали от родните поля и го бяха пратили в пансион, той се страхуваше от мига на раздялата повече от всичко друго на света. За него той означаваше изоставяне. Не можеше да се накара да мисли за завръщането си в окопите. Колкото повече то наближаваше, толкова повече Стивън губеше дар слово.
— Мислите си за завръщането, нали? — попита Жан. — Спряхте да отговаряте на въпросите ми.
Стивън кимна.
— Няма да продължи вечно. Чакаме танковете и американците, така каза маршал Петен. Трябва да сме търпеливи. Мислете за следващия си отпуск.
— Мога ли пак да дойда тук?
— Да, щом искате. Бройте дните и седмиците. Пазете се. Изглежда, че след новото ви назначение няма да участвате в толкова сражения. Бъдете внимателен.
— Може би сте права — каза Стивън и въздъхна. — Но вече продължава толкова дълго, ужасно дълго. Като си помисля за мъжете, с които съм бил…
— Тогава спрете да мислите за тях, за онези, които са мъртви. Направили сте каквото сте могли за тях и нищо повече не можете да сторите. Когато всичко свърши, тогава можете да си ги спомняте. А сега трябва да се съсредоточите върху това да издържите. Още една смърт няма да върне загиналите.
— Не мога, Жан, не мога да го направя. Толкова съм уморен.
Жан погледна умолителното му лице. Той едва сдържаше сълзите си.
— Дадох всичко от себе си — каза. — Не ме карайте да ходя там. Моля ви, нека остана тук.
Жан отново се усмихна.
— Мъж, който е водил войниците си край Анкр, не бива да говори така. Можете да се справите с няколко седмици в тила, където няма опасност.
— Не е работата в опасността, а в усилията. Повече не мога да ги полагам.
— Знам. — Жан сложи длан върху неговата. — Разбирам. Но трябва да сте силен. Оправих ви легло, защото предположих, че може да поискате да преспите тук. Ще ви събудя навреме сутринта. Елате.
Стивън я последва неохотно към вратата. Знаеше, че на следващия ден ще се върне на фронта.
Атаката при Месин беше планирана усърдно и подробно. Ветераните от предишния юли вече гледаха скъпернически на човешкия живот, с който разполагаха.
— Имам добри новини за теб — каза Грей, когато Стивън се яви при него след отпуска си. — Ще имаш време преди новото си назначение да организираш мащабен рейд срещу вражеските окопи. Това е част от новата ни стратегия, която изисква да познаваме врага. Разузнаване. — И безуспешно се опита да потисне напиращата усмивка.
— Ясно — отвърна Стивън. — И нашата грандиозна стратегия ще бъде ли повлияна, ако открием, че ще се изправим срещу четирийсет и първи, а не срещу четирийсет и втори полк?
— Много се съмнявам — каза Грей. — Но заповедите са да подпомогнеш разузнаването по фронта. Мисля, че ротата ти излиза от резерва тази седмица. Отлично съвпадение за боец от предните линии като теб.
— Благодаря, сър.
Грей се засмя.
— Хайде, Рейсфорд, отпусни се. От теб искам да поведеш атаката при канала вляво. Имаме нужда да стъпим там. Просто локален щурм. Излизате от окопите по изгрев заедно с останалия батальон. По-късно през деня ще ни подкрепят нашите приятели от Бирмингам. Така повече ли ти харесва?
— Изглежда по-полезен начин да умреш, отколкото докато разглеждаш отдалеч кокардите на врага.
— Браво, Рейсфорд. Продължавай все така. Знам, че ще успееш.
— А вие откъде намирате сили да продължите, сър? — попита Стивън.
Грей се засмя.
— Благодарение на шотландската ми кръв. Едва сега започваме.