Хората на Стивън излязоха на позиции още веднъж. Минаха през дългия комуникационен окоп и влязоха в тинестата траншея зад чувалите с пясък. Като изключим рейдовете и патрулите, не бяха атакували от девет месеца. Мъжете, които трябваше да поставят стълбите по стените на окопа, бяха изнервени и се караха. Цяла сутрин се чуваше звук от коване и рязане, докато наредят дъските на интервали пред бруствера. Стивън остана с впечатлението, че въпреки очакваната голяма офанзива в Белгия, за която се твърдеше, че е много скъпа на генерал Хейг, те някак си очакваха, че няма да им се наложи да пристъпват отново под урагана от куршуми.
Джак Файърбрейс наблюдаваше приготовленията, когато се върна от смяната си под земята и те му навяха спомени, които успешно беше потиснал. Припомни си как се беше молил за мъжете, които щяха да излязат от окопите в онази лятна утрин и колко сигурен беше, че ще се опазят. Сега не му идваха наум никакви молитви.
Влезе в голямата землянка в началото на дълбоката галерия, където ротата му щеше временно да спи. Направи чай и го изпи с Евънс, след това извади скицника си. След смъртта на Шоу там вече нямаше негови портрети. Джак беше започнал да рисува Стивън вместо него. От мига, в който се беше озовал в ръцете му и се беше върнал от смъртта, Джак беше заинтригуван от него. Рисувал беше едрата му тъмна глава от много гледни точки и с различни изражения — големите му очи, ту широко отворени и изпълнени с неверие, ту решително присвити; усмивката му, с която дразнеше неговия командир капитан Уиър; празното му отчуждено изражение, сякаш си е загубил паметта, с което беше отпратил Джак, когато отиде да докладва, че е заспал на пост. Вече не помнеше достатъчно добре лицето на Джон, за да го рисува.
Очакването на атаката не беше дълго, но въпреки това беше мъчително. Стивън разговаря с командирите на взводовете, които трябваше първи да излязат от окопите в несигурния свят извън тях.
— Никакво колебание — каза им той. — Това, което ви очаква, не може да бъде променено, но ако проявите малодушие, ще застрашите ненужно живота на други хора.
Видя как Елис облиза устни. По бледото му чело беше избила пот. Бомбардировката вече започваше и таванът на землянката се тресеше.
Стивън говореше спокойно, като опитен човек, но това не му помогна. Фактът, че го е правил преди, не беше гаранция, че пак ще успее. Когато дойдеше моментът, трябваше да се изправи отново пред най-дълбоката си същност, а се боеше, че се е променил.
Оръдейният обстрел щеше да продължи само ден. И според артилерията беше насочен с научна прецизност, основаваща се на разузнавателни данни. Нямаше да има неразкъсана бодлива тел, нито бетонни редути, пръскащи лениви вълни от смърт по преобърнатите поля.
Уиър дойде в землянката му в полунощ. Гледаше налудничаво, косата му беше разрошена. Стивън се разтревожи от вида му. Не искаше да се зарази със страха му. Не искаше да го вдишва.
— Този шум — каза Уиър. — Повече не мога да го търпя.
— Все това говориш от две години — сопна му се Стивън. — Истината е, че си един от най-издръжливите мъже в целия Британски експедиционен корпус.
Уиър извади цигарите си и се огледа с надежда. Стивън неохотно бутна бутилката към него.
— Кога излизате от окопите? — попита Уиър.
— В обичайното време. Всичко ще бъде наред.
— Стивън, тревожа се за теб. Имам лошо предчувствие.
— Не искам да чувам нищо за предчувствията ти.
— Ти си прекрасен приятел, Стивън. Никога няма да забравя как лежеше в онази дупка и ми говореше и…
— Разбира се, че ще го забравиш. А сега млъквай.
Уиър трепереше.
— Ти не разбираш. Искам да ти благодаря. Предусещам нещо. Помниш ли последния път, когато ми гледа на карти и…
— Аз подредих предварително картите. Те нищо не означават. — Стивън не можеше повече да понася този разговор.
Уиър се стресна и сетне се умърлуши. Отпи голяма глътка.
— Знам, че не бива да казвам това, знам, че е егоистично, но…
— Затваряй си устата, Уиър! — изкрещя Стивън и гласът му се задави от ридание. Приближи лицето си до това на Уиър. — Опитай се да ми помогнеш. Щом си ми благодарен, опитай се просто да ми помогнеш. Мили боже, да не мислиш, че много искам да го правя? Да не мислиш, че съм роден, за да върша това?
Уиър се отдръпна от слюнката на Стивън. Запротестира, но Стивън вече кипеше от гняв.