— Всички тези момчета на по осемнайсет-деветнайсет години ще трябва да излязат от окопа сутринта и аз трябва да съм с тях и да гледам какво се случва. Моля те, поне веднъж се опитай да говориш за нещо друго.
Уиър също се разпали, макар и в присъщия си витиеват пиянски стил.
— Това трябва да се изрече и не ме е грижа дали е тактично, защото не това е най-важното. Искам да ти благодаря и да се сбогувам с теб, в случай че…
Стивън го хвана за реверите и го вдигна към вратата на землянката.
— Майната ти, Уиър, махай се от очите ми, остави ме на мира. — Избута го и Уиър падна по корем в калта. Изправи се бавно и погледна укорително Стивън, бършейки гърдите си, сетне закрачи самотен по дъските на окопа.
Щом остана сам, както искаше, Стивън започна пътуването навътре в себе си, което щеше да приключи на зазоряване. Огледа внимателно тялото си и си припомни какво са докосвали ръцете му; взря се в пръстите си и ги приближи до устните си.
Легна на дървения нар и почувства допира на вълненото одеяло върху лицето си. Помнеше това усещане от детството си. Стисна очи и се опита да върне най-ранните спомени за майка си, за ръцете й, за гласа и аромата й. Загърна се в наметалото на паметта с надеждата, че там ще е на сигурно място, че никакви снаряди и куршуми няма да го достигнат. Преглътна и почувства познатото усещане за езика и гърлото си. Това беше неговата плът, още откакто бе невинно момче. Със сигурност нямаше да позволи да му се случи нищо лошо. Преоткритата му любов към света направи мисълта да го напусне непоносима.
Час преди изгрев-слънце при него дойде Райли. Носеше гореща вода за бръснене. Стивън се зарадва на хитрия раболепен дребосък. Освен това беше запарил и голяма кана чай. Стивън се обръсна внимателно и си сложи колана, който Райли беше лъснал.
Когато излезе в окопа, откри, че дажбите са пристигнали навреме и някои от мъжете си готвеха бекон за закуска. Трябваше да върви внимателно в тъмното, гледайки в краката си. Намери сержант Прайс да проверява снаряжението. Методичността на Прайс помогна на Стивън — беше си просто най-обикновен ден. След това разговаря с Петросиян, ефрейтора от стария му взвод. Познатото мургаво лице се вдигна към Стивън сякаш с надежда за избавление. Стивън извърна очи. Отиде при група мъже, които преди не бяха излизали от окопа — Барлоу, Кокър, Годард и още няколко, които се бяха сгушили край стълбата. Спря да поговори с тях и дори в мрака виждаше особените изражения на лицата им. Кожата им изглеждаше толкова изопната, че направо блестеше. Не бяха способни да му отговорят; всеки се бе оттеглил вътре в себе си, където времето беше спряло и нямаше кой да им помогне.
Артилерията откри баражен огън по ничията земя. Виждаха как пръстта се сипе и отскача от чувалите с пясък на бруствера. Стивън погледна часовника си. Оставаха още четири минути. Коленичи на стъпалото за стрелба и се помоли безмълвно.
Всичко се беше случило толкова бързо. Продължителният артилерийски обстрел преди офанзивата през юли беше почти непоносим, но поне беше дал време на войниците да се приготвят. А сега му се струваше, че само преди часове беше вечерял с Жан, а вече се подготвяше да умре. Нямаше значение, че се планираше малка атака — смъртта нямаше степени.
Изправи се и се върна в укритието, където видя Елис да си гледа часовника. Приближи се до него и го прегърна през раменете. Изопнатото лице на Елис му вдъхна смелост; успя някак си да му се усмихне окуражително, след това го стисна за рамото. В началото на комуникационния окоп стоеше Прайс и държеше списък. Подаде ръка на Стивън и той я стисна. Прайс нямаше да излиза от окопа, щеше да брои жертвите.
Стивън вдигна очи към небето, където първите слънчеви лъчи започваха да пробиват през облаците. Дълбоката му въздишка го разтърси чак до ботушите.
— О, боже, о, боже — прошепна той и по гръбнака му премина тръпка. Къде бяха сега любовта и единението на света? Точно когато оставаше една минута, него, както и всички останали, го връхлетя прозрение: нямаше връщане назад. Хвърли изпълнен с копнеж поглед към задръстения комуникационен окоп, след това се обърна напред. Чу се изсвирване и мъжете започнаха да се катерят непохватно по стъпалата, дърпани надолу от тежките си раници. Излязоха в металния въздух.
Стивън видя глуповатите им като на морски раци движения и усети как сърцето му се сви от любов и състрадание към тях. Надигна се и ги последва.
Тичаха с всички сили по разранената земя; този път нямаше заповед да напредват бавно както при атаката предишната година. Техните картечници им осигуряваха защитна завеса срещу отбранителния огън на врага. Стивън чу грохота, когато наведе глава, за да се скрие колкото може под каската си. Трябваше да заобикаля паднали тела и да прескача малки кратери в калта.