Видя, че първите атакуващи вече са стигнали вражеския окоп. Неговата рота осигуряваше подкреплението и започна да се прегрупира в дупките от снаряди на около петдесет метра зад първите.
Стивън се мушна в една двуметрова яма в тинята. Там видя Годард и Алън, който притискаше полева превръзка на бицепса си. Стъпил върху гърба на друг войник, Кокър надничаше от ръба на кратера и се опитваше да види през бинокъла какви сигнали им подава предната група. После скочи обратно в калта.
— Нищо не виждам, сър — каза той на Стивън, надвиквайки шума. — Никакви сигнали, нищо. Май са минали през бодливата тел. В окопа избухват гранати.
Стивън усети прилив на надежда. Можеше да се окаже, че за първи път, откакто беше на фронта, артилерията беше успяла да разкъса бодливата тел и хората му нямаше да се превърнат в мишени за вражеските картечници.
Петросиян също се катурна в дупката. Беше почернял от барут, кал и каквато там разлагаща се мръсотия бе намерил в предишното си убежище, но не кървеше.
— Сигнал от втора рота, сър — каза той. — Те са вътре.
— Добре, да вървим.
Стивън се изкачи до ръба на ямата и размаха флаг. Земята се раздвижи и започна да изхвърля хората в радиус от над сто метра. Шумът пред тях се засили, когато от задните германски окопи също откриха картечен огън. Макар втора рота да се опита да ги прикрие, пушките им не можеха да се мерят с картечниците. Преминаха последните петдесет метра, като че ли се движеха през огън, прескачайки падналите тела.
Стивън последва двама войници, които преминаха през отвора в бодливата тел на германците и скочи в един претъпкан окоп. Никой не знаеше какво се случва. На земята се виждаха групи германски пленници, които се усмихваха нервно. Изглеждаха облекчени от залавянето си, макар и малко тревожни, че нещо може да се обърка в последния момент. Раздаваха подаръци и цигари на войниците от втора рота. Окопът им беше обект на възхищение от страна на британците — имаше огромни дълбоки землянки и изкусно изграден бруствер. Разглеждаха с трескаво любопитство мястото, което дълго си бяха представяли и в което най-накрая бяха нахлули.
Стивън успя да вкара пленниците в една неразрушена землянка и остави Петросиян и още трима да ги пазят. Знаеше, че Петросиян ще бъде доволен, че прекратява участието си в настъплението и с удоволствие би убил немците, ако се наложи. Тръгна през окопа и откри Елис плувнал в пот, с празен поглед, сякаш сражението се водеше в някакъв друг свят.
Вляво от тях, където окопът срещаше канала, битката все още продължаваше, но след половин час бяха доведени още пленени германци и стрелбата утихна.
Елис погледна с очакване към Стивън.
— А сега какво?
— По обед ще дойде подкрепление от тази гора вдясно, от — както ги нарича Грей — нашите приятели от Бирмингам. Трябва да подсигурим канала, след това да продължим към втория окоп.
Елис се усмихна несигурно. Стивън направи гримаса.
— Вече обстрелваме и втората им линия — извика той, когато чу свистенето над главата си. — Дръж си каската на главата и се моли.
В окопа настана трескаво раздвижване, войниците започнаха да трупат чували с пръст, за да могат да стрелят от задната страна към втория окоп на германците. Докато си търсеха позиция за стрелба, мнозина бяха улучени в главата и паднаха назад. Картечарите търсеха сигурни места, откъдето да могат да се прицелят добре, но все още беше трудно да се предвиди дали ще успеят да напреднат още малко, преди контраатаката да ги спре.
Постепенно артилерията започна да намира по-точно целите си. Чуваха се викове, когато снарядите попадаха по ръба на окопа и тела и пръст се разхвърчаха във въздуха. Немците реагираха яростно от тила. Нямаше връзка с щаба на батальона и в грохота на нарастващото кръвопролитие единственото средство за възстановяване на реда, което Стивън успя да измисли, беше да следва първоначалния план. Качи се на някакъв импровизиран банкет. Доколкото виждаше, немците се готвеха да отстъпят към резервния окоп. Ако успееше да се свърже с артилерията, можеха да ги заловят, докато се оттеглят.
След серия изкрещяни и полуразбрани заповеди започна втората атака. Тя беше по-хаотична от първата, без отчетливи вълни, но оцелелите крачеха замаяни от въодушевление към втората линия на врага. Нямаше място за пушки, влизаха в окопите с щикове и юмруци. Някои бяха пометени от собствената им артилерия, която не успяха да уведомят за втория щурм, а други скачаха право към смъртта. Стивън премина през бодливата тел и се стовари върху тялото на някакъв немски ефрейтор, чиито крака бяха откъснати от снаряд. Беше още жив и се опитваше да се измъкне на безопасно място. Пробваха да се съберат на едно място и да атакуват окопа в двете посоки, така че гърбовете им да са защитени, но пристигаха още хора и не можеха да хвърлят гранати през траверсите от страх да не избият своите. Нямаше друга алтернатива, освен да настъпват на сляпо покрай всеки ъгъл. Съдбата на първите двама или трима беше добро предупреждение за следващите. Стивън видя как мъжете се втурнаха като полудели, прескачайки телата на другарите си, разчистваха нишите една по една, блъскаха се да са първи на траверсите. Мислеха за мъртвите си братя и приятели; бяха наелектризирани от страх. Убиваха с удоволствие. Не бяха на себе си.