Грей смекчи тона, когато видя, че Стивън се опитва да реагира.
— Знам какво е да останеш сам, да няма с кого да споделиш. Но се налага да продължиш напред, Рейсфорд. Ще те предложа за Военен кръст за ролята ти в бойните действия при канала. Би ли искал?
Стивън отново се размърда.
— Не, в никакъв случай. Не можеш да раздаваш тенекиени ордени на едни, когато останалите отдават живота си. За бога!
Грей се усмихна отново, а на Стивън му се стори, както много пъти преди, че той му дърпа конците като на марионетка.
— Много добре. Никакви награди.
— Предложете Елис — каза Стивън — или някой друг загинал. Това може да помогне на майките им.
— Да — отвърна Грей. — Или може да разбие сърцата им.
Стивън се изправи.
— Ще се върна в щаба, за да се преоблека.
— Добре — каза Грей. — Ако сега се предадеш, ще лишиш живота му от всякакъв смисъл. Само ако продължиш напред, ще му дадеш покой.
— Нашият живот отдавна загуби смисъл. Знаете го. При Бокур.
Грей преглътна.
— Тогава го направи заради децата ни.
Стивън прекрачи схванато от землянката в летния въздух.
Когато погледна дърветата и сградите, които продължаваха да си стоят, когато вдигна очи към небето над тях, откри, че все още изпитва частица от обвързващата любов, която беше усетил в Англия. Можеше да се застави да действа, макар да се боеше, че действителността, в която съществуваше, е много крехка.
Известно време пишеше на Жан всеки ден, но след това установи, че няма какво да й каже. Тя му отговаряше с описания на живота си в Амиен и го уведомяваше какво пишат френските вестници за войната.
Заедно със Станфорт и Маунтфорд заминаха с една кола за Ара, където в един хотел се срещнаха с двама френски офицери — Лалмон и Артман. Лалмон, по-възрастният от двамата, беше пълен общителен човек. Преди войната беше работил като юрист в държавната администрация. Поръча безброй вина с обяда и изяде няколко яребици, които разкъсваше с ръце. Сосът се стичаше по брадичката му и по салфетката, която беше затъкнал в яката си. Стивън го наблюдаваше недоверчиво. По-младият офицер, Артман, беше мургав сериозен млад мъж на около двайсет години. Изражението му беше непроницаемо и не беше склонен да каже нищо, което би изложило по-висшестоящия от него.
Лалмон говореше основно за лов и природа. Стивън превеждаше на майор Станфорт, който изучаваше французина с известно подозрение. Маунтфорд, който говореше френски, го попита за духа на френската армия. Докато изтриваше соса от брадичката си, Лалмон го увери, че рядко е бил по-висок.
След обяда с помощта на Стивън, Лалмон заразпитва Станфорт за семейството му в Англия. Оказа се, че имат обща позната — възрастна французойка, родственица на съпругата на Станфорт. След това Лалмон им зададе въпроси за британската армия и как преценяват военната ситуация. Станфорт беше изненадващо откровен в отговорите си и Стивън установи, че се изкушава да го цензурира. Предположи, че все пак Станфорт знае какво прави, а и във всички случаи Маунтфорд щеше да забележи, ако имаше отклонения от плана.
Стивън, който не беше свикнал с разузнавателни операции, дори и неформални като тази, се чудеше кога ще научат за падналия френски боен дух и за степента, в която бяха засегнати армиите. Докато стана време за чая, той беше дал подробно описание на движенията на повечето дивизии в рамките на Британския експедиционен корпус и детайлна картина на деморализацията сред войниците, които само временно се бяха окуражили след успехите при Вими и Месин. Унинието им се задълбочаваше, особено при онези, които знаеха какви са перспективите, ако се предприеме голяма офанзива при Ипър.
Лалмон обърса устата си със салфетката и предложи да отидат в един бар близо до главния площад, който му бил препоръчан от приятел. Останаха до десет часа, когато Стивън беше изпратен да търси шофьора на колата на Станфорт. Откри го да спи на задната седалка. Когато се сбогуваха с французите, вече валеше. Стивън погледна назад към Лалмон и Артман, които стояха един до друг под капещата колонада.
Посети отново Жан пред август и септември. Двамата се разходиха из града, но Стивън отклони предложението й да прекарат следобеда във водните градини.
Тя му каза, че неговата апатичност я притеснява. Сякаш беше изгубил надежда и се беше пуснал по течението. Той отвърна, че това е неизбежно, след като хората в родината му се отнасят с безразличие към всичко, което те бяха изтърпели.