— Знам, че е много необичайно да ви моля за това — каза. — И наистина се извинявам за безпокойството. Просто не зная на кого друг да се обадя. Ало? Там ли сте?
— Да. Ще повикам съпруга си. Но трябва да сте търпелива. И говорете високо. Той е малко глух.
Елизабет усети как дланите й изтръпнаха от вълнение, когато госпожа Грей остави слушалката и се чу силно тупване на бакелит върху дърво. Представи си масичката с телефона под дървеното стълбище, където винаги ставаше течение. Почака минута, после още една. Накрая чу треперлив, но силен глас.
Елизабет обясни отново молбата си. Грей не можа да я чуе, затова тя разказа всичко за трети път, като изкрещя името на дядо си.
— За какво ви е да знаете всичко това? Мили боже, беше преди много години. — Звучеше раздразнен.
— Извинете, наистина не искам да ви досаждам, просто ми се иска да се свържа с някого, който го е познавал, и да разбера какъв е бил.
Грей изсумтя от другата страна на линията.
— Помните ли го? Били ли сте заедно?
— Да, помня го.
— Какъв беше?
— Какъв? Какъв? Какъв беше ли? Бог знае. Не ви трябва да се ровите в това.
— Моля ви. Наистина трябва да знам.
Грей издаде нови звуци в слушалката. Най-накрая каза:
— Тъмнокос. Висок. Май беше сирак или нещо подобно. Беше суеверен. За същия човек ли говорим?
— Не знам! — Елизабет се усети, че вика. Запита се дали госпожа Кириейдс не се наслаждава на разговора й през стената. — Искам вие да ми кажете?
— Рейсфорд. Боже… — Последва ново сумтене. След това Грей продължи: — Беше странен човек. Много добре го помня. Невероятен боец. Направо изумителна смелост. Но никога не беше доволен. Нещо го тревожеше.
— Мил ли беше? Беше ли добър приятел с останалите? — попита Елизабет. Не знаеше дали задава адекватни за армията въпроси, но за това се сещаше.
— Мил? Боже… — Грей като че ли се смееше. — Бих казал овладян.
— А беше ли… забавен?
— Забавен? Бяхме на война! Какъв необикновен въпрос.
— Но той имаше ли чувство за хумор, как мислите?
— Предполагам. Беше доста сух, дори и за шотландец като мен.
Елизабет усети, че Грей започва да си припомня и го притисна.
— Какво друго си спомняте? Разкажете ми всичко.
— Все не искаше да излиза в отпуск. Казваше, че няма дом, в който да се завърне. Обичаше Франция. Помня, че го посетих в болницата, когато беше ранен. Трябва да е било през хиляда деветстотин и петнайсета… Не, през хиляда деветстотин и шестнайсета година.
Няколко минути Грей се опитваше да уточни кога точно се е състояло въпросното посещение и накрая Елизабет прекъсна напразните му усилия.
— Нещо друго? Имаше ли някакви приятели? Някой, който го помни и би ми разказал?
— Приятели? Не мисля. Не, имаше един сапьор. Не си спомням името му. Беше единак.
— Но добър войник.
Линията запука, докато Грей обмисляше отговора си.
— Беше невероятен боец, но това не е същото.
Чу се гласът на госпожа Грей:
— Съжалявам, но трябва да отведа съпруга си. Не е свикнал с това и не искам да се уморява. Разбирате ли ме?
— Да — отвърна Елизабет. — Много съм благодарна и на двама ви. Надявам се, че не съм ви досадила.
— Никак даже — каза госпожа Грей. — Съпругът ми си пишеше с един човек, казваше се Бренън. Беше в дом за ветерани в Саутенд. Не е далеч от Лондон.
— Много ви благодаря. Бяхте много любезна.
— Дочуване.
И слушалката тракна.
В тишината Елизабет чу бумтенето на музиката от горния апартамент.
Шведският седан отново не успя да запали и Елизабет беше принудена да вземе влака от улица „Френчърч“. Една от новите придобивки на британските железници с вагони без коридори и плюшени оранжеви седалки. Вървеше с чаша кафе през люлеещия се вагон и премигваше, когато врялата течност плисваше изпод капачката и капеше по ръката й. Когато изстина достатъчно, за да се пие, усети как вкусът й започна да се смесва с миризмата на дизелови пари и цигарени фасове до такава степен, че вече беше трудно да се определи къде свършваше едното и започваше другото. Отоплението беше пуснато на максимална степен и повечето пътници бяха пред припадък, докато гледаха през прозореца как полята на Есекс се плъзгат пред очите им.
Елизабет се беше обадила на управителката на дома, а тя й бе казала, че почти не си струвало да посещава Бренън, но той ще се види с нея, ако дойде. Вълнуваше се от възможността да се срещне с човек от онова време. Беше като историк, който след като е работил по чужди трудове, най-накрая е успял да се добере до оригинален източник. Представата й за Бренън беше мъглява. Беше наясно, че е стар и грохнал, ако се съдеше по това, което й беше казала управителката, но въпреки това си го представяше в униформа и с оръжие.