Валеше, когато слезе на гарата в Саутенд. Отвори вратата на синьо такси, спряло на гаровия площад. Колата потегли по лъсналите от влагата улици, по крайбрежието с дългия, запуснат кей и рушащи се хотели. Когато започнаха да се изкачват по хълма, шофьорът посочи към плажа, където малка лодка ловеше риба с някакво устройство, приличащо на маркуч от прахосмукачка.
Домът се помещаваше в голяма викторианска тухлена сграда, която едва се виждаше от противопожарните стълби по фасадата. Елизабет плати на шофьора и влезе вътре. Към рецепцията водеха каменни стъпала. Оттам във всички посоки тръгваха огромни коридори с високи тавани. Рецепционистката беше пълничка жена с бледозелена жилетка и очила с рогови рамки.
— Той очаква ли ви?
— Да, така мисля, говорих с управителката, госпожа Симпсън.
Рецепционистката набра две цифри на телефона.
— Да. Посетител за Бренън. Добре. Да. — Остави слушалката. — Ще дойдат да ви вземат — каза тя на Елизабет и взе списанието, което четеше допреди това.
Елизабет погледна надолу и бръсна една троха от полата си.
Жена в униформа на медицинска сестра й се представи като госпожа Симпсън.
— Вие сте за Бренън, нали? Може ли да ви видя в кабинета си за момент?
Изминаха няколко метра по коридора и влязоха в малко претоплено помещение с шкафове за документи. На стената беше окачен календар с котенце в кошница. На масата имаше саксия с хлорофитум, чиито зелено-бели листа се спускаха почти до пода.
— Не сте идвала тук преди, нали? — попита госпожа Симпсън. Беше учудващо млада, с изрусена коса и ярко червило. Изглеждаше странно в униформата си.
— Трябва да разберете, че някои от мъжете са живели тук почти през целия си живот. Това е всичко, което познават, което си спомнят. — Изправи се и извади папка от шкафа. — Да, ето. Вашият господин Бренън е приет през 1919 година. Изписан е през 1921 година. Връща се през 1923-а. И оттогава е все тук, на грижите на държавата. Няма живи близки. Сестра му е починала през 1950-а.
Елизабет пресметна, че е прекарал на това място почти шейсет години.
— Те са много неосведомени, повечето от старите обитатели. Изобщо не знаят какво се случва със света навън. Насърчаваме ги да слушат радио, да четат вестници, но те не могат да ги следят.
— И какво му е по-точно на господи Бренън?
— Ампутация — отвърна госпожа Симпсън. — Да видим. Да. Ранен е при последната офанзива през октомври 1918-а. От избухнал снаряд. Левият му крак е ампутиран в полевата болница. Връща се в Англия. Лежи в болницата в Саутхемптън. Мести се в Северен Мидълсекс, след това в Роухемптън. Приет е тук през септември 1919-а. Освен това е преживял шок от взрива. Знаете ли какво означава това?
— Психологическа травма?
— Да, така се нарича за по-благозвучно. Не е наред с главата. Някои го преодоляват, някои не успяват.
— Разбирам. И ще разбере ли коя съм? Имам предвид, ако му обясня защо съм дошла?
— Не съм сигурна, че се изразих ясно. — Спокойният глас на госпожа Симпсън стана раздразнителен. — Този човек живее в свой собствен свят. С всички е така. Нямат никакъв интерес към външния свят. Не зависи от тях, разбира се. Но правим всичко за тях. Храним ги, правим им тоалет, всичко.
— Той има ли много посетители?
Госпожа Симпсън се засмя.
— Много посетители? О, боже. Последният е бил… — Направи справка в някаква папка на бюрото си. — Сестра му. През 1949-а.
Елизабет сведе поглед към ръцете си.
— А сега ако сте готова, ще ви заведа при него. Не очаквайте прекалено много.
Тръгнаха по зеления линолеум, с който беше постлан коридорът. Тухлените стени бяха облицовани с плочки до височината на кръста и се срещаха над главите им в свод, откъдето на дълги, сплетени шнурове висяха жълти крушки.
Завиха веднъж, после още веднъж, минаха покрай препълнени кошове с пране, покрай две летящи врати, от които изведнъж се понесе мирис на зеле и месен сос, над който бързо надделя обичайният за сградата дъх на дезинфектант. Пристигнаха пред една боядисана в синьо врата.