Отново му каза името на дядо си; ако не реагираше, щеше да го остави на мира и да спре да се рови из неща, които не бяха нейна работа.
— Брат ми. Върнах го както трябва. Винаги се грижех за него.
— Брат ви? И той ли беше на фронта? Заедно ли се биехте? А дядо ми? Капитан Рейсфорд?
Гласът на Бренън се надигна от гърлото му.
— Всички го мислехме за луд. И онзи сапьор с него. Моят приятел Дъглъс казваше: „Този човек е странен“. Но той го държа, докато умираше. Те всички бяха луди. Дори Прайс, сержантът. В деня, когато всичко свърши, побягна без дрехи. Прибраха го в лудница. Все ми носят от този чай. Казвам им, че не го искам. Брат ми е добър с мене обаче. А и лови хубави риби. Много хубави риби. Трябваше да видиш фойерверките. Цялата улица танцуваше.
Представата му за време отново се скъса, но Елизабет беше развълнувана от чутото. Трябваше да извърне очи от Бренън към килима в оранжево и кафяво.
Не казаното от Бренън имаше значение. Беше й разказал, че дядо й е бил странен, каквото и да означаваше това в подобен контекст; че всички мислели него и някакъв негов приятел за луди, че е утешавал умиращ човек, макар това последното да не й беше много ясно. Но тя нямаше желание да го кара да й обясни. Дори умът му да беше достатъчно бистър и да беше в състояние да го направи, за нея това пак нямаше да има значение. Не казаното от Бренън беше важно; а фактът, че някаква нечленоразделна част от него си спомняше. Слушайки тънкия глас, излизащ от дребното му осакатено тяло, тя беше успяла да запази веригата на събитията цяла.
Изпитваше огромна нежност към него, стискаше ръката му, докато откъслечните му спомени се връщаха. След още десет минути стана да си върви.
Целуна го по бузата и прекоси с бързи стъпки мрачното помещение. Каза, че ако той иска, пак ще го посети, но не би понесла отново гледката на малкото му тяло в количката, на която бе прикован от шейсет години.
Излезе извън високите викториански стени и затича към морето. Застана на крайбрежното шосе, вдишваше дълбоко соления въздух под дъжда и забиваше нокти в дланите си. Беше спасила една важна връзка, бе успяла в малката си мисия; но това, което не можеше да направи и което я караше да ругае и да стиска ръцете си до кръв, бе да възстанови живота на горкия Бренън и да се отърве от съжалението за миналото.
— За теб е — каза Ерик и унило подаде на Елизабет телефонната слушалка с увит около нея кабел. — Някакъв мъж.
— Мъж ли? — попита Елизабет. — Ерик, толкова си конкретен. — Беше Робърт. Наложило му се неочаквано да пътува до Лондон тази вечер и се чудел дали не би искала да му гостува в неговия апартамент.
— Съжалявам, че не можах да те предупредя по-рано — каза той, — но току-що и аз научих. Предполагам, че не си свободна.
Елизабет смяташе да ходи на кино и след това на парти някъде в южен Лондон.
— Разбира се, че съм свободна — каза тя. — Да дойда ли към осем?
— Ще се видим тогава. Да не излизаме, а? Ще купя храна за вкъщи.
— Не се тревожи. Аз ще взема — отвърна тя малко рязко, защото имаше опит с пазаруването на Робърт.
След като отмени другите си ангажименти, отиде в стаята на Ерик, за да види дали може да му помогне с нещо.
— Е — каза той с такъв тон, че един сантиметър пепел от цигарата му се откърти върху предницата на пуловера му, — странстващият рицар идва на посещение.
— Бих искала да не ми подслушваш разговорите.
— И как да стане, като използваш офиса за център на личния си живот?
— То пък един личен живот! Един мъж веднъж месечно. Можеше и да е по-зле. Горе главата, Ерик. Ще те черпя обяд.
Ерик въздъхна.
— Добре. Но няма да ходим при Лука. Писна ми от този човек. Едни и същи сандвичи всеки ден. Мисля, че просто маже нов пласт пастет от сардини върху вече наличните. Най-долният слой сигурно е откогато е дошъл в Лондон през 1955 година.
— Откъде знаеш, че тогава е дошъл?
— Ние, емигрантите, се държим един за друг. Боим се от гадната ви полиция и правилата на вътрешното ви министерство. Важно е коя година си пристигнал.
— Вътрешното министерство да не провежда курсове как да си направиш заведение за сандвичи? Имам предвид, че всички тези италианци от различните краища на страната им са израснали с прекрасна храна, а идват тук и почват да предлагат една и съща майонеза, пастет от сардини и застояли хлебчета, едно и също кафе, миришещо на желъди, а в Италия то е истински еликсир. Да не би имиграционните власти да ги инструктират?