— Реших да купя и други неща, след като така и така ходих до там — обясни тя, докато влизаше запъхтяна в кухнята. Наля си малко джин и започна да готви.
— Какво е това? — попита Стюарт, застанал на вратата и протегнал ръка към нея. — Прилича ми на катарама от колан.
Елизабет я взе.
— „Gott mit uns“ — прочете тя буквите на нея.
— Означава „Бог с нас“ — преведе Стюарт. — Намерих я на килима.
— Купих я от един антиквариат — каза Елизабет. Сигурно беше изпаднала от някоя от тетрадките, но тя не искаше да говори за това.
След като сервира вечерята на масата, тя започна да се отпуска. Стюарт, изглежда, нямаше нищо против хаоса наоколо, дори почти не го забелязваше. Направи й комплименти за храната и сам пое отговорност за виното, като се стараеше чашите винаги да са пълни.
— Е, разкажи ми за себе си, Елизабет Бенсън — каза той и се облегна назад.
— Мисля, че вече го направих. И сега, и предишния път. Мисля, че дадох своята дан. Сега ти ми разкажи повече за работата си. Консултант си по маркетинг, нали така?
— Точно така, да.
— Какво значи това?
— Колко дълго е парче канап?
— Знаеш какво имам предвид. Хората идват при теб и те питат как да си продават продуктите — това ли правиш?
— Това е част от работата ми. Но е доста по-сложно.
— Е, разкажи. Сигурна съм, че ще успея да разбера.
— Занимаваме се с развитие на бизнес умения. Предпочитаме да се наричаме полезни надзиратели. Държим връзка с ключове за всякакви случаи. Те отключват потенциала за бизнес. Учим хората как да ги използват, кой ключ пасва в ключалката. Но преди всичко трябва да ги научим да задават правилните въпроси.
— Разбирам — каза Елизабет с леко колебание. — Значи давате съвети, продажбите се увеличават, а вие прибирате процент. Така ли е?
— По-скоро показваме как всяка част от бизнеса е свързана с останалите компоненти. Да предположим, че ти се занимаваш с развойна дейност, а господин Х е в продажбите. Ако не задаваш правилните въпроси, двамата може да теглите в различни посоки. Винаги съм казвал, че основната ни цел е да научим хората как да нямат нужда от нас.
— И как разбирам, че вече нямам нужда от вас?
— Много добър въпрос.
— Дали е един от тези, които би ме научил да задавам? — Елизабет усети как ъгълчето на устата й започва да се повдига и се опита да го спре.
— Не е толкова просто.
— И аз така предполагах. Както и да е. Мислех си, че си музикант.
Стюарт прокара ръка през косата си и си оправи очилата.
— Наистина съм музикант — отвърна той. — Просто не си изкарвам парите с това. Ти не печелиш от готвене, но въпреки това си готвачка, нали? Разбираш ли?
— Мисля, че да. Между другото, много добре свириш на пиано.
— Благодаря.
— Боя се, че имам само сладолед. Мислех да приготвя нещо, но не ми остана време. Нали нямаш нищо против?
Докато приготвяше кафето в кухнята и се опитваше да загребе замръзналия сладолед от кутията, без да счупи лъжицата, не за първи път я връхлетя мисълта колко повърхностен беше животът й.
На приливи и отливи минаваха тривиални кризи; несигурен паричен поток, малки победи, спорадичен секс, прекалено много цигари; пропуснати крайни срокове, които накрая се оказваха без значение; спорове, нови дрехи, пристъпи на алтруизъм и искрена решимост да се заеме с важните неща. И най-същественият аспект от всички епизоди в живота й можеше да се изрази с думите „оказа се, че няма значение“. Макар да беше общо взето доволна от онова, което беше постигнала, непрекъснато имаше усещането, че всичко, което прави, е лесно и незначително и това я вбесяваше. Замисли се за Том Бренън, който беше познавал само живот или смъртта, а след това смъртта в живота. Нейното поколение беше лишено от всякаква енергия.
Занесе кафето и сладоледа във всекидневната. Стюарт беше пуснал музика, концерт за пиано на Бетовен, и слушаше със затворени очи.
Елизабет се усмихна, докато слагаше сладоледа му пред него. Още не беше сигурна какво да мисли за Стюарт. Беше впечатлена от изпълнението му на пианото и поласкана от вниманието му, но част от нея все още не беше убедена докрай.