Този път се беше облякла по-леко, защото знаеше колко силно е парното отопление в дневната. Като си спомни за оплакванията му от храната, се сети да му занесе кейка, който майка й беше опекла. Докато го опаковаше, беше поразена от усещането, че приготвя колет до мъж в окопите. Взе и половин бутилка уиски; поне това беше нещо, което едва ли са му пращали от вкъщи. Макар да се чувстваше засрамена, сложи и две пакетчета против молци в носната си кърпа, за да може да ги приближи до лицето си и да вдишва камфора вместо миризмата на урина.
Той беше на същото място до прозореца. Остави я да му хване ръката и двамата седяха доволни един до друг. Елизабет го попита какво е правил през последните няколко седмици, както и в годините преди това. Отговорите му нямаха никаква връзка с въпросите й. Говореше за някаква вечер в Мафикенг, за сестра си по време на спирането на тока и как била паднала от стълбата. Каза й, че не харесва храната, която му дават.
От време на време забелязваше, че някои от въпросите й достигат до съзнанието му, защото очите му ставаха тревожни зад дебелите лещи на очилата му. Изломотваше нещо, след което или замълчаваше, или подхващаше някоя от неговите си истории. Елизабет започна да подозира, че вече е чула по-голямата част от репертоара му.
Този път не го притискаше да говори за дядо й. Беше направила първата жива връзка. Ако той имаше какво още да й каже, то щеше да изплува, когато му дойдеше времето; даже беше по-вероятно да се случи, когато свикнеше с посещенията й.
Остави му кейка и уискито и каза, че ще дойде пак след две седмици. На вратата се размина с управителката, госпожа Симпсън.
— Не мислех, че ще ви видим отново — каза тя. — Някакъв успех?
— Ами… не точно. Не знам дали му е приятно да ме вижда. Но на мен ми хареса да го виждам. Оставих му някои неща. Позволено ли е?
— Зависи какво.
Елизабет имаше чувството, че уискито е забранено. Затова си тръгна, преди да стане свидетел на конфискацията му.
Същата вечер у дома си тя направи някои изчисления. Беше задача, която все отлагаше, защото се боеше от резултата. С помощта на календара от миналата година успя да установи кога е бил последният й цикъл. Със сигурност беше неразположена на шести декември, защото помнеше, че закъсня за обяда, планиран за този ден, тъй като й се наложи да се отбие до аптеката. А сега беше 21 януари. Не си беше записала кога е виждала Робърт за последен път, но трябваше да е било седмица преди Коледа. Помнеше, че магазините бяха украсени. Всъщност той се бе прибрал за ваканцията ден по-рано и така беше успял да намери време и за нея. На другия ден тя трябваше да ходи на работа, значи е било през седмицата. Кръгът от възможности се стесни до 21-ви или 22-ри. Точно по средата на месечния й цикъл, а това като че ли беше най-опасното време. Опита се да си спомни дали бяха взели предпазни мерки. Тя беше пила противозачатъчни в продължение на четири години и лекарят й я бе посъветвал да ги спре. След това използваха най-различни други средства. И двамата внимаваха, даже тя смяташе, че Робърт я пази прекалено невротично.
На следващата сутрин си купи тест за бременност от аптеката на „Крейвън Роуд“. Беше плоско правоъгълно парче пластмаса с две прозорчета. Занесе го в банята и пет минути по-късно, както пишеше в указанията, погледна прозорчетата. Не беше просто положителен, той кипеше от живот.
През деня чувствата й се колебаеха между радост и отчаяние. На два пъти тръгна да споделя с Айрин тайната си, но и двата пъти дискретността й я накара да смени темата. Излезе да обядва сама и усети, че докато се храни, очите й преливат от сълзи. Вече изпитваше абсурдна страст към невидимото нещо вътре в нея.
Вечерта се обади на Робърт. Той не вдигна, но тя остави съобщение на новопридобития му телефонен секретар да й позвъни. Изтича в банята и се потопи във водата. Взираше се в корема си и се чудеше какви ли микроскопични процеси текат там. Боеше се от физическата промяна, притесняваше се какво ще кажат хората; но тревогите й бяха заглушени от радостта. Телефонът й иззвъня и тя скочи от ваната и отиде, цялата капеща, да го вдигне.
Беше Боб.
— Разгадах кода — каза той. — Извинявай, че толкова се забавих. Оказа се наистина лесно, след като разбереш как е работил умът на стария чудак. Гръцки букви, френски език и някои лични шифри. Елементарно, драги ми Уотсън. Не мога да се закълна, че съм разгадал правилно всички имена, разбира се. Отбелязал съм неразбираемите пасажи. Но пъзелът се нареди.