След като преодоля разочарованието си, че не е Робърт, Елизабет каза:
— Това е чудесно, Боб. Много ти благодаря. Кога мога да взема тетрадката?
— Ела през уикенда, ако искаш. Пуснах ти няколко страници по пощата тази сутрин. Превел съм само последните две, защото първо тях разгадах. Трябва да пристигнат при теб сутринта, ако пощите не стачкуват. Но никога не се знае, нали?
— Така си е. Е, ще ги чакам с нетърпение утре.
— Да — отвърна Боб. — Малко са мрачни, ще видиш. Преди това си налей питие.
— Познаваш ме, Боб. И отново благодаря.
Робърт звънна чак след полунощ, когато Елизабет вече беше заспала. Тя му каза веднага, че чака бебе. Беше толкова сънена, че не можа да му поднесе новината внимателно, както бе възнамерявала.
— Няма да казвам на никого кой е бащата. Това може да се запази в тайна — каза тя.
Робърт беше в шок.
— Надявах се да звучиш малко по-щастливо — каза тя.
— Дай ми време — отвърна той. — Радвам се за теб и с времето ще започна да се радвам и за себе си и детето. Просто ми дай време да свикна.
— Добре — каза Елизабет. — Обичам те.
Следващият ден беше събота и сутринта пристигна пратката от Боб.
Елизабет я остави настрани, докато закуси, след това внимателно я отвори. Боб беше използвал повторно стар кафяв плик от каталог или алманах, като беше залепил бял етикет с името и адреса й върху собствените си данни.
Вътре имаше два големи шумящи листа. Елизабет беше много развълнувана. В мига, в който видя черното мастило и прецизния почерк на Боб, разбра, че беше намерила онова, което търсеше.
Грубият старчески глас на Грей по телефона от Ланаркшър беше добро попадение; искрицата спомен сред хаоса в главата на Бренън беше вълнуваща. Но най-накрая имаше това, което искаше — миналото оживя в тънките като паяжина букви в леко треперещата й ръка. Тя зачете:
Не знам как преминават дните. Гневът и кръвта вече ги няма. Седим и четем. Винаги има някой, който спи, друг се разхожда. Носят ни храна. Не четем истински книги, само списания. Някой яде. Все има хора, които отсъстват или не се знае къде са.
Откакто Уиър[?] умря, нямам много връзка с действителността. Вече съм в пустошта отвъд страха. Най-накрая за мен времето се срути. Тази сутрин получих писмо от Жан. Каза, че са минали два месеца от срещата ни.
Пристигащите от Англия са като емисари от непозната страна. Не мога да си представя как изглежда мирът. Изобщо не знам как живеят хората там.
Единственото, което понякога ни изважда от този транс, са спомените за загиналите. В очите на някой новобранец зървам погледа на Дъглъс или [някакво име, може би Рийв?]. Въображението ми ме сковава. Представям си как черепът на онзи мъж се отвори, когато се наведе към приятеля си в онази лятна утрин. Вчера един свързочник дойде да говори с мен и жестовете му ми напомниха за У. Видях го ясно, не проснат в калта както последния път, а как излиза от дупката в земята с див поглед.
Образът му остана в ума ми само за миг, след това се разпръсна и ми се изплъзна.
Утре ме викат при Грей. Вероятно и той се чувства така.
Не се отнасяме надменно към вражеския огън, но вече нямаме сили да се страхуваме. Снарядите падат по нашите позиции, а ние не спираме да си говорим. Все още има кръв, но никой не я вижда. Край мястото, откъдето мъжете взимаха чая си от готвача, лежеше момче без крака. Всички го прескачаха.
Опитах се да се съпротивлявам на пропадането си в нереалния свят, но нямам сили. Уморен съм. Вече душата ми е уморена.
Много пъти съм лежал и съм копнял за смъртта. Чувствам се човек без стойност. Изпитвам вина, че съм оцелял. Смъртта не идва и аз съм затворник на вечното настояще, през което се нося по течението.
Не знам с какво съм заслужил това съществувание. Не знам какво е направил всеки от нас, та да изместим света в тази неестествена орбита. Дойдохме тук уж за няколко месеца.
Децата и бъдещите поколения никога няма да научат какво ни е било. Няма да го разберат.
Когато всичко свърши, ние ще се смесим тихо с живите и няма да им казваме.
Ще говорим, ще спим и ще си вършим работата като човешки същества.
Ще запечатаме видяното в тишината на сърцата си и никакви думи няма да ни докоснат.
Част шеста
Франция, 1918
Стивън остави писалката и тетрадката си. Беше нощ. Хълмовете над селото бяха облени от лунна светлина. Той запали още една цигара и разлисти някакво списание. До стола имаше цяла купчина, които вече беше прегледал. Очите му обхождаха всяка страница, но почти не регистрираха думи.