Стивън се засмя.
— Наистина не ми пука какво…
— Хайде — изръмжа Грей към него като куче. — Все някоя от тези думи ти харесва как звучи.
— Предполагам, че „последна“.
Грей го разтресе за раменете.
— Браво. Ще съобщя на хората ти, че пътуваш към тях.
Работата на тунелджиите стигна връхната си точка с експлозията на хребета Месин. Ротата на Уиър се сля с трите инженерни роти, прикрепени към дивизията, в която служеше Стивън. Работата беше по-лека и по-малко интересна. Джак Файърбрейс написа:
Скъпа Маргарет,
Пиша ти само няколко реда, докато имам малко свободно време. Благодаря за колета, който пристигна тук вчера, макар и леко повреден. Ти ли сложи бръснарските ножчета вътре?
Отново поправяме пътища. Работата е много тежка, но повечето мъже я предпочитат пред тунелите. Трябва да запълваме големите ями с камъни и инертни материали — парчета тухли, боклуци и други подобни от разрушени къщи.
Но с калта, дъжда и умрелите животни всичко това е жалка работа. Тъжно ни е за умрелите коне, такива красиви същества, а така жестоко са загинали, без дори да са искали да бъдат част от тази война.
Все още копаем по малко. Командирът казва, че сме дали своя принос във войната, но сега тя ще става по-бърза и ще се води над земята. Ще се погрижим за това. Вече започнахме да настъпваме и ни се струва, че още една атака и всичко ще свърши.
Държим духа си висок. Еванс получи нова колода карти и вече съм истинска звезда на покер. Освен това продължавам да рисувам.
Вярвам, че си добре и че скоро ще те видя отново.
Преди да се върне в ротата, Стивън си взе два дни отпуск и отиде в Руан, където Жан се беше преместила по време на германската офанзива през пролетта.
Беше горещ неделен следобед, по улиците цареше празнично настроение. Някои семейства бяха тръгнали на разходка със старите си коли. Други се возеха на файтони, каруци или велосипеди — всичко годно за транспорт. Малки момчета тичаха по калдъръма и крещяха на шофьорите.
Стивън се движеше учуден през тълпата. Следвайки инструкциите на Жан, стигна до катедралата и влезе в старата част на града, където тя беше наела стая, докато се отвори възможност да се върне в Амиен.
Чакаше го, когато той позвъни. Преведе го през вътрешния двор и после по стълбите към квартирата си. На втория етаж имаше само две стаи, но тя беше успяла да ги направи приятни с вещите, които бе успяла да донесе от Амиен.
Покани го да седне на едно от двете кресла и го погледна. Беше отслабнал много и кожата около очите му беше сбръчкана и загрубяла. Изражението му вече не беше непроницаемо; на Жан то й се стори празно. Косата му не беше опадала, дори и по слепоочията, но беше преждевременно побеляла почти навсякъде. Движеше се като насън, сякаш въздухът около него беше толкова гъст, че трябваше бавно да го избутва. Пушеше, без да осъзнава какво прави, и ръсеше пепел по дрехите си.
Това беше човекът, който преди осем години така беше объркал живота на по-малката й сестра. Изабел не й беше разказала нищо за това как са правели любов, но й беше дала доста добра физическа представа за него, като бе описала раменете му, очите и умелите движения на ръцете му. Но мъжът, който сега стоеше пред нея, беше различен; не беше за вярване, че е същата личност. Тази мисъл я накара да се почувства по-спокойна.
Разходиха се из града, а след това отидоха до музея и седнаха в градината му.
— Какво се случи с теб през пролетта? — попита Стивън. — Известно време не получавах писма.
— Писах ти — отвърна Жан. — Може би писмата са се изгубили в целия хаос. Като начало след настъплението на германците градът се напълни с бежанци от други места. После ни бомбардираха и кметът нареди населението да се евакуира. Останах известно време, защото не исках да се връщам в Руан. Нощем ни обстрелваха със снаряди, като осветяваха целите със сигнални ракети. Беше страшно. Отидох в катедралата да им помогна да свалят витражите. Увихме ги в одеяла. Накрая трябваше да замина, но не казах на родителите си къде отивам. Успях да си намеря квартира с помощта на една приятелка от детинство. Родителите ми не знаят, че съм тук.
— Няма ли да се ядосат?
— Не знам. Мисля, че вече са изгубили всякакви надежди за дъщерите си. Чух, че Изабел е отишла в Германия. Те са получили писмо от стар приятел на Азер в Амиен, някой си Берар. Смятал, че трябвало да знаят.