Стивън се усмихна.
— И да разказвам истории, и да се пляскам по бедрата като нормандски фермер? — добави той.
— И дори да не се сещаш за войната. И за загиналите.
— Никога. — Той пресуши брендито на една глътка.
Жан взе отново ръката му.
— Ще имам къща с розови храсти и цветни лехи в задния двор и може би люлка за децата — ако не за моите собствени, то поне за тези, които ми гостуват. Къщата ще е с високи прозорци и ще бъде изпълнена с аромата на прекрасни храни от кухнята. Във всекидневната ще има фрезии и теменуги. А по стените — картини от Миле, Курбе и други велики художници.
— Ще ти идвам на гости. Може би ще живея там с теб. Това ще скандализира цял Руан.
— Ще се возим с лодка в неделя, а в събота ще ходим на опера, след това на вечеря на централния площад. Два пъти годишно ще правим празненства в къщата. На тях ще има много свещи, ще наемаме прислуга, която да разнася питиетата на сребърни подноси. И ще танцуваме и…
— Без танци.
— Добре, без танци. Но ще има оркестър. Може би струнен квартет или циганин с цигулка. А който иска, може да танцува в отделна стая. Може би ще поканим и певец.
— Сигурно ще успеем да придумаме Берар.
— Добра идея. Може да пее немските песни, които е научил от коменданта и съпругата му. Празненствата ни ще са прочути. Но не съм сигурна как ще платим за тях.
— Ще съм натрупал богатство от изобретения. А баща ти ще ти завещае милионите си.
Пиха още бренди, което замая Жан, макар да нямаше никакъв ефект върху Стивън. Когато захладня, влязоха вътре и Стивън заяви, че иска да спи. Тя му показа дивана и му донесе гарафа с вода.
Жан отиде в спалнята и се съблече. Чувстваше се окуражена относно Стивън, макар да виждаше, че той полага усилия само заради нея. Все беше някакво начало. Прекоси гола стаята, за да вземе нощницата си, закачена на вратата.
Вратата се отвори, преди Жан да посегне, и тя се озова лице в лице със Стивън, който беше само по риза и с голи крака.
Той се дръпна назад.
— Извинявай, търсех банята.
Жан инстинктивно беше сграбчила една кърпа от стола и се опитваше срамежливо да се покрие с нея.
Стивън се обърна и тръгна обратно към всекидневната.
— Спри. Всичко е наред. Върни се — каза тя.
Остави кърпата на стола и застана неподвижна.
В стаята беше тъмно, но в ярката есенна нощ всичко се виждаше.
— Ела и ми позволи да те прегърна — каза тя. Лицето й постепенно грейна в усмивка.
Стивън влезе бавно в стаята. Издълженото слабо тяло на Жан го посрещна радушно. Бледите й ръце се разтвориха и повдигнаха гърдите й, които под слабата светлина приличаха на загадъчни бели цветя, закрепени върху гръдния й кош. Стивън се приближи и коленичи в краката й. Облегна глава под ребрата й.
Тя се надяваше, че принудената му веселост все още не го е напуснала.
Той обви с ръце бедрата й. Мекото окосмяване между краката й беше буйно и черно. Допря буза до него за миг, след това отново притисна лице в корема. Тя го чу как захлипа.
— Изабел — повтаряше той. — Изабел.
Когато Стивън се върна в ротата си на предните линии, настана оживление. Мъжете тайно се надяваха, че следващата им атака ще е последна, а след събитията край Анкр и настъплението при канала, Стивън бе придобил репутацията на винаги оцеляващ. Дори новите попълнения, постъпили след преместването му, знаеха, че той е техният талисман. Носеха се преувеличени слухове за магиите, които прави в землянката си.
Инженерните войски и тунелджиите идваха от време на време, за да поддържат окопите. Дългият тунел под ничията земя беше периодично инспектиран и поправян. Най-отдалечената му точка предлагаше вход към полезен, макар и опасен подслушвателен пост близо до немските позиции, очевидно все още неоткрит от врага. Там слушаха разговорите на германците. В тях ставаше въпрос за отстъпление.
Вражеският артилерийски обстрел следваше определен модел. Той беше точно прицелен в тила, не създаваше особена опасност за предната линия и спираше за час по обед. Британският отговор следваше същия принцип, затова Стивън успя спокойно да обядва през първия си ден обратно на фронта. Райли беше стоплил консервирана яхния и успя да намери отнякъде прясно зеле, с което да я освежи.
Картрайт, офицерът командващ инженерните части, дойде да го види следобед. Макар пехотинците да го смятаха за слабак, той беше вечно изпълнен с недоволство, което го правеше упорит опонент.