Натъкна се на солидна стена от отломки. Върху нея все още падаше пръст от разрушения таван. Изглежда, можеше да се срути всеки момент. Стивън се обърна и се огледа зад себе си. Обратният път изглеждаше чист. Макар да трябваше да пропълзи на четири крака първите десетина метра, предполагаше, че ще успее да се добере до втората странична галерия, където групите се бяха разделили. Оттам му се струваше, че ще е сравнително просто да се върне в основния тунел и след това в подножието на шахтата.
Нещо се размърда в падналата пръст пред него. Не виждаше нищо. След това чу тих шум от ровене. Проследи го с ръце и напипа плат, покриващ нечия ръка или крак. Движението идваше оттам.
С все по-натежало сърце Стивън осъзна, че ще трябва да се опита да спаси притежателя на този крайник. Коленичи и започна да разрива земята с лявата си ръка. Дясната беше безполезна. Упорито разчистваше падналата пръст и я буташе зад себе си, докато не се натрупаше купчина, след което я изритваше с крак още по-назад в тунела.
Огледа какво е свършил под светлината на лампата. Постепенно успя да изкопае дупка около парчето плат, което се оказа ръкав. Протегна се и стисна ръката. Прокара я до рамото. Зад стената от пръст се чу човешки глас, който стенеше от болка или го приветстваше.
Стивън извика няколко окуражителни думи. Спря за миг, след това свали куртката си и остана само по подгизналата си от пот риза. Когато освободи дясната си ръка, видя тъмночервено кърваво петно на ръкава.
Продължи да копае. Тревожеше се, че пръстта, която изрива, поддържа други отломки, които ще се срутят и ще направят преградата дори още по-голяма.
След час беше освободил достатъчно място около рамото и главата на човека. Парче греда беше паднало диагонално над него и поддържаше основната тежест на тавана над главата му, която се беше озовала в защитено пространство. Извадил беше късмет. Стивън вече беше достатъчно близо, за да говори с него.
— Дръж се — каза. — Просто не мърдай. Ще те извадя.
Струваше му се невероятно да успее заради смазващия товар върху краката на мъжа, които гледаха към входа на тунела, но не спираше да копае, да разчиства и да му шепне механично окуражителни думи, задъхан от усилието.
Джак Файърбрейс лежеше погребан под тежката пръст и чувстваше как животът му идва и си отива, докато въздухът в кухината над главата му все повече се разреждаше. Болката в затрупаните му крака се носеше нагоре и надолу по гръбнака и го караше да губи съзнание, после отново да се свестява и пак да припада. Опита се да ги размърда, защото му се стори, че агонията ще го предпази от смъртта. Щом усещаше болка, значи беше в съзнание и следователно жив.
В това състояние разпозна гласа на човека, който някога беше паднал гол в ръцете му, мълвейки тихи проклятия, самият той на границата на живота. Усещаше как слабата му ръка разравя пръстта, която го беше затиснала, и чувстваше, че всичко е наред, че ще бъде спасен от някого, когото той самият бе избавил от смъртта; беше уверен, че Стивън ще го измъкне.
Джак се бореше със себе си. Беше съсредоточил усилията си върху битката с нежните вълни на съня, които бяха естественият отговор на тялото му срещу болката в краката. Поне можеше да движи главата си и той я мяташе наляво и надясно, за да не позволи на съзнанието му да се замъгли.
Успокояващият глас на Стивън достигна до ухото му. Джак усети как го хваща под мишницата и се опитва да го измъкне.
— Няма да стане — каза той. — Краката ми са заклещени.
— Чуваш ли ме? — попита Стивън.
— Да.
— Кой си ти?
— Джак Файърбрейс. Който трябваше да ви изведе. — Джак беше изненадан, че е в състояние да говори. Възстановеното човешко общуване го посъживи.
— Какво се случи? — попита Стивън.
Джак изсумтя.
— Вероятно камуфлет. Бяха точно над нас. Набелязали са безпогрешно нашия тунел. Сигурно са ни чакали със седмици.
— Ще има ли още?
— Бог знае.
— Колко зле си заклещен?
— Краката ми са извън строя. Не мога да ги помръдна. Ръцете ми са добре. Мога да ви помогна да разчистите достатъчно място. Аз…
— Какво? Добре ли си?
От усилието да поддържа разговора Джак беше припаднал.
— Да. Не говорете. Копайте.
— Ами ако се срути още пръст?
— Трябва да рискуваме — каза задъхано Джак.