Стивън облече ризата и куртката си и намести Джак на раменете си. Той не беше едър, но тежеше достатъчно и докато пълзеше през тунела, Стивън трябваше да спира на всеки няколко метра, за да си почине. Джак хапеше куртката на Стивън, за да не крещи.
Стигнаха до разклонението към втората странична галерия, седнаха и се облегнаха на стената. Джак целият трепереше. Беше започнало да го втриса и едва стоеше буден. Стивън вдишваше с пълни дробове топлия рядък въздух и се опитваше да се намести така, че да позволи на мускулите на гърба му да се отпуснат.
Когато си починаха, каза:
— Откъде дойдохме? Обърках се.
— Много е просто. Най-добре да ви обясня, в случай че… ме изгубите. Представете си вилица с три зъба. — Джак положи всички усилия, за да се изрази ясно. — Средният зъб води до подслушвателния пост. Бяхме по средата му, когато стана експлозията. Двата зъба отстрани са бойните тунели. Напречен коридор съединява и трите в основата им. Сега сме в него. На това място Лоримър ни раздели.
Стивън огледа тунела и подпорните над тях греди.
— За да излезем — продължи Джак, — трябва да вървим право напред по дръжката на вилицата. В средата й спряхме за първи път, за да се ослушаме. Много е тясно там, помните, нали? В края на дръжката е основната напречна галерия. Пресичаме я и оттам ни остава съвсем малко до шахтата.
Облегна се назад към стената, изтощен от обясненията.
— Добре — каза Стивън. — Разбрах. А сега ще те оставя тук и ще отида да огледам бойните тунели за оцелели.
— Няма нужда да влизате в този — посочи Джак вляво. — Всички влязоха в десния.
— Сигурен ли си? Мисля, че ще е най-добре да проверя и двата.
Джак дишаше тежко през зъби.
— Разберете, вече имам треска. Ако ме оставите тук дълго, няма да оцелея. — Стивън видя болката, изписана на лицето му. Не беше физическо страдание. Той претегляше собствения си живот срещу възможността да бъде спасен някой от приятелите му. — Не искам да оставам дълго сам.
Стивън преглътна. Инстинктът го караше да тръгне към шахтата по възможно най-бързия начин, но си представи какво биха си мислили останалите в тунела, ако бяха оцелели. Сигурно биха се молили да отиде при тях. Не беше честно да ги остави без шанс. Но посинялото лице на Джак не му вдъхваше никаква надежда.
Той го хвана за ръката.
— Ще вляза съвсем за малко в този, празния. След това се връщам да видя как си. После ще проверя набързо другия. Обещавам ти, че няма да се бавя повече от десет минути във всеки един. — Порови в джоба си за нещо, което би могло да облекчи състоянието му. Намери цигари и парче шоколад.
Джак се усмихна.
— Не е позволено паленето на никакъв огън. Има газ. Но благодаря за предложението.
Стивън го остави и влезе с лампата в левия боен тунел. Не беше добре укрепен като главния. Виждаше къде е копано с кирките. Приличаше повече на пасаж, на уличка, водеща към светлината и разбирателството.
Напредваше бързо, приведен напред, както беше виждал да се движат сапьорите. Стигна до края и видя последствията от взрива. Не бяха толкова тежки, колкото в главния тунел, но доста пръст се беше откъртила и тук. Не можеше да прецени на какво разстояние е бил първоначално краят на коридора.
Спря за миг. Нямаше опасност. Беше тихо. Въздъхна и прокара ръка през косата си. Беше наясно със себе си и с положението си, независимо че непосредствената необходимост да предприема някакви действия тук беше отпаднала. Нямаше да се връща, докато не се увереше, че с Джак са единствените оцелели, независимо че с издирването може би щеше да се приближи към смъртта. Имаше някакво благоприличие в това да умрат дълбоко под земята, която бяха защитавали толкова дълго.
Извика в тъмнината. Отиде до срутването и събори малко пръст. Приближи устни до дупката и пак извика. Отломките така се бяха сбили, че звукът не проникваше през тях. Каквото и да имаше отвъд, то отдавна беше покосено от смъртта.
Обърна се и тръгна обратно към мястото, където лежеше Джак. Коленичи до него. Очите на Джак бяха затворени и за миг Стивън си помисли, че е мъртъв. Потърси пулса му под грубата яка на ризата. Доста опипва между жилите му, но накрая усети слабо туптене там където животът продължаваше да тече.
Плесна го леко по лицето, за да го свести. Джак се размърда и вдигна поглед.