— Колко?
— Не ги преброих. Може би двеста.
Джак изсумтя. Започна да се смее, но едва събираше сили за това.
— Това са пет тона. С половин килограм можеш да взривиш лондонската община.
— Тогава ще ги изнесем и ще оставим колкото трябва.
— Една кутия е достатъчна, за да разберат, че сме тук.
— Помогни ми, Джак.
— Не мога. Не мога да се помръдна…
— Знам. Просто ме окуражавай. Кажи ми, че ще стане.
— Добре. Направи го. Може би ще успееш. Достатъчно луд си.
Стивън си почина половин час и изпълзя обратно в дупката.
Дървените сандъци имаха въжени дръжки. Всяка беше по двайсет и пет килограма — идеално тегло, което да вдига и мести здрав мъж с двете си ръце. Но само с една ръка и при това лява на Стивън му беше много трудно. Трябваше да издърпва най-горните, след това да ги задържа във въздуха, за да не се ударят в земята.
За един час успя да свали шест сандъка и да ги пренесе в бойния тунел на разстояние, което според него нямаше да предизвика детонация. Погледна часовника и пресметна времето — нужни му бяха приблизително трийсет часа. Колкото повече се уморяваше и обезводняваше, толкова по-дълги щяха да стават почивките му. А трябваше и да поспи.
Погледна проснатия на дъното на тунела Джак и се запита дали усилието наистина си струваше. Очакваше Джак да умре, преди да си свърши работата. Не беше сигурен, че и самият той ще оцелее. Поне имаше въздух в нишата с експлозивите. Не беше нито свеж, нито обилен, но поне отнякъде проникваше в малки количества. Възможно беше експлозията да е счупила вентилационната тръба. На дъното в ъгъла имаше малка локва, която той изсмука с уста, задържа течността, после изплю обратно варовитата утайка. Беше прекалено зловонна, за да я преглътне, пък и щеше да му потрябва пак.
Насред сандъците имаше едно голямо парче нитроцелулоза с прикрепен към него кабел, което Стивън отмести настрани. След като прехвърли четиридесет и шест сандъка, легна до Джак и заспа. Часовникът му показваше два и десет, но не знаеше дали е нощ или следобед, нито от колко време бяха под земята.
Използваше фенерчето колкото може по-рядко. Действаше по инстинкт като животно — брутално, глупаво, сляпо. Не разсъждаваше какво прави, нито защо. Животът му на повърхността не съществуваше. Не си спомняше за Грей или Уиър, не помнеше имената на Жан или Изабел. Те бяха погребани в подсъзнанието му и действителността, в която съществуваше, приличаше на съня на звяр.
Понякога се спъваше в Джак, преминавайки покрай него, понякога го риташе толкова силно, че той реагираше. От време на време коленичеше и смучеше от локвата в дъното на тунела.
Когато краят на задачата му вече се виждаше, се уплаши, че може да умре, преди да я довърши. Забави движенията си и започна да си почива повече. Провери пулса си.
Отне му три дни, за да разчисти нишата и когато приключи, беше прекалено изтощен, за да мисли как да взриви единствения останал сандък. Легна и заспа. Когато се събуди, веднага отиде при Джак и освети лицето му с фенерчето. Очите му бяха отворени и взрени в пространството пред него. Стивън го разтърси, беше сигурен, че е мъртъв. Джак простена в знак на протест, че го връщат в съзнание.
Стивън му каза, че е изнесъл сандъците. За да го окуражи, изпълзя обратно в нишата, гребна шепа вода от локвата, донесе я внимателно при него и я посипа върху лицето му.
— Кажи ми как да я взривя и ще имаш вода колкото искаш.
Гласът на Джак едва се чуваше. Стивън трябваше да приближи ухо до пресъхналите му устни. Джак му каза, че ползват кабели.
— Мога ли да го направя с фитил?
— Ако успееш да го направиш сам. Трябва да е дълъг. За да сме на безопасно разстояние.
— Ами ако използвам някой от чувалите? Ако го накъсам на ленти и ги вържа една за друга?
— Стига да са сухи. Но няма да стане без детонатор. Амоналът гори, но не се взривява без нитроцелулоза.
Стивън отиде до мястото, където беше наредил чувалите; бяха сравнително сухи. После се върна при куртката си и извади от нея нож и кутия кибрит. Сряза един чувал, изпразни го и запали клечка. Разръфаните му краища пламнаха, но по-дебелите части горяха бавно. Не можеше да се разчита на това.
— Ами ако отворя една кутия амонал и направя малка пътечка върху фитила? Ще помогне ли?
Джак се усмихна.
— Внимавай.
— Колко далече от взрива трябва да сме?