— Робърт! — извика Елизабет и той хукна.
Коленичи до нея в кръвта.
— Не знам — простена тя. — Не знам дали да напъвам или не. Не си спомням.
Той я прегърна с една ръка.
— Мисля, че щом ти се иска, значи трябва да напъваш. Хайде, скъпа, тук съм. Хайде, напъвай.
Още един огромен спазъм премина през нея и Робърт видя между краката й да се появява плът. Шурна кръв и под светлината на лампата във всекидневната той зърна от отварящия се канал между бедрата й да излиза сив череп.
— Виждам главата, виждам я. Излиза. Справяш се чудесно, направо невероятно. Почти свърши.
В паузата Елизабет се облегна на дивана и зачака следващата контракция. Робърт се беше взрял във вестниците под нея, един от които беше отворен много подходящо на обявите.
Елизабет си пое дълбоко дъх и той погледна темето, което напираше да излезе. Тялото й се разтвори заради него; главата се появи цялата оцапана в кръв и слуз, заклещена до врата в разтворената плът на Елизабет.
— Хайде — каза той, — хайде, един последен напън и готово.
— Не мога — каза тя. — Трябва да изчакам контр… — Гласът й заглъхна. Той приближи лице до нейното и я целуна. Докато беше облягала глава на дивана, по бузата й бяха полепнали мокри от пот кичури. Той хвана главата на бебето в ръце.
— Не дърпай — каза тя задъхано. — Опипай врата, за да видиш дали около него не се е увила пъпната връв.
Робърт внимателно пъхна пръсти в нея, но се боеше да не разтегне и без това измъчената й плът.
— Всичко е наред — каза той.
След това Елизабет отвори очи и той видя, че са изпълнени с такава решителност, каквато никога преди не беше виждал на човешко лице. Тя отметна глава и жилите на врата й изпъкнаха като кости. Дивият й поглед му напомняше за кон, който току-що е надушил дома си и е стиснал със зъби металната юздечка в устата си: нямаше сила на света, която да спре комбинацията от мускулна сила, инстинкт и воля, която го водеше към целта.
Елизабет извика. Той погледна надолу и видя как раменете на бебето излизат след главата. Протегна се и ги хвана с ръце. Сега вече щеше да го издърпа.
Раменете на бебето бяха хлъзгави, но той дръпна по-силно и то изскочи със звук като огромна коркова тапа от гърлото на бутилка. Плъзна се в поток от кръв в ръцете му и изстена веднъж. Кожата му беше сива и покрита с белезникава материя, гъста и мазна, особено плътно наслоена по гърдите и гърба му. Той обърна очи към ярко моравата връв, която изскочи измежду оцапаните с кръв крака на Елизабет, след това към гениталиите на бебето, подути от майчините хормони. Духна в лицето му. Бебето проплака несигурно. Беше момче.
Той изгуби дар слово, но намери кърпа, по-малко изцапана с кръв от останалите, в която зави детето. Подаде го на Елизабет. Тя седна върху стъпалата си във вестниците и кръвта, прегърнала детето си.
— Момче е — каза дрезгаво Робърт.
— Знам. Той е… — тя сви рамене, когато произнесе името му — … Джон.
— Джон? Да, да… Чудесно.
— Това е обещание — каза тя. Задавяше се от сълзи. — Обещание… дадено от дядо ми.
— Добре, добре. — Робърт коленичи до Елизабет и момченцето; прегърна и двамата с една ръка. Останаха така на пода, докато на вратата не се почука. Вдигнаха очи. Жена с куфарче беше влязла, без да й отворят; не я бяха чули, затова бе почукала отново.
— Май съм закъсняла — усмихна се тя. — Всички добре ли са?
— Да — отвърна задъхано Елизабет и й показа бебето.
— Прекрасен е — каза лекарката. — Ще срежа пъпната връв.
Тя коленичи на пода. Погледна към Робърт.
— А сега най-добре да отидете малко на чист въздух.
— Да. Добре. — Той погали Елизабет по косата и докосна с пръсти бузата на Джон.
Навън слънцето бе изгряло. Беше свежа ясна утрин, изключително ярка след тъмнината и паниката в къщичката.
Освободен от необходимостта да пази спокойствие, Робърт вдишваше и издишваше, изпускайки няколко дълги стенания.
Направи две-три крачки в градината и тогава радостта го заля.
Усещаше как препуска по ръцете и краката му; темето му започна да пулсира, сякаш искаше да се издигне над главата му. Чувствата, които се събудиха в него, набираха скорост, духът му вече не можеше да се задържи в тялото му и се зарея във въздуха.
В екстаза си не усети как стигна до края на градината. Спря и погледна надолу. Краката му бяха потънали до глезените в кестени, нападали от дървото, лъскавите им ядки бяха изскочили от бодливите зелени обвивки. Коленичи и взе два-три красиви блестящи кестена в ръката си. Когато беше малко момче, чакаше този ден всяка година. Сега вече го имаше Джон, имаше още един шанс.