Изабел вдигна очи от дивана, на който се беше настанила с принадлежностите си за шиене, когато чу стъпки на слизащ по стълбите човек. Стивън застана на вратата. Стисна набързо протегнатата ръка на Азер и се обърна към Изабел да я поздрави. Тя задиша малко неспокойно, когато видя строгостта, изписана на смуглото му неподвижно лице. Самоконтролът му изглеждаше безупречен.
По време на вечерята забеляза, че той изобщо не се обърна към нея, дори не я поглеждаше, ако можеше да го избегне. А когато го правеше, очите му бяха напълно безизразни и тя виждаше в тях безразличие, дори враждебност.
Маргьорит сновеше между стаите с храната, а Азер, по-ведър от обикновено, говореше за плана си да предложи на Берар да отидат на риболов. Можели да вземат влака до Албер и оттам щяло да е приятно да наемат конче и двуколка и да отидат до някое от селата край Анкр.
Грегоар се оживи при тази идея.
— Ще имам ли собствена въдица? — попита той — Юго и Едуар имат. Искам и аз!
— Сигурна съм, че ще ти намерим, Грегоар — каза Изабел.
— Ходите ли на риболов, мосю? — поинтересува се Азер.
— Като дете ходех. Само с червеи и трохи хляб. Седях с часове край езерото в градината на голяма къща близо до мястото, където живеехме. Отивахме там с момчета от селото, седяхме и си разказвахме истории, докато чакахме. Говореше се, че в езерото има огромен шаран. Бащата на едно от момчетата го беше виждал, дори почти го хванал, или поне така твърдеше. Но със сигурност имаше големи риби, защото уловихме някои от тях. Бедата беше, че винаги ни гонеха, защото земята беше частна собственост.
Изабел слушаше удивена речта му, защото никога преди не беше говорил толкова дълго със съпруга й. Освен краткото откровение пред нея и Лизет по време на обяда, това беше първото признание за нещо толкова лично като детството. Колкото повече говореше, толкова повече се увличаше от темата. Беше се взрял в Азер, на когото му се наложи да изчака Стивън да свърши, преди да сложи в устата си парченцето телешко, което беше набол на вилицата си.
— Когато тръгнах на училище — продължи Стивън, — вече не ми оставаше време за риболов. Пък и не съм сигурен, че още имах такова търпение. Може би това е нещо, което се харесва на група момчета, които през повечето време така или иначе скучаят, но предпочитат да го правят заедно, за да могат да си споделят разни неща, които са открили за света.
— Е, добре дошъл сте с нас — каза Азер и сложи парчето телешко в устата си.
— Много мило, но мисля, че вече достатъчно се натрапих на семейните ви излети.
— Трябва да дойдете — настоя Лизет. — В Тиепвал имат от прочутите английски чайове.
— Няма нужда да решаваме сега — каза Изабел. — Искате ли още телешко, мосю?
Гордееше се с него. Говореше езика прекрасно, беше елегантен и учтив, а сега дори им беше разказал нещо за себе си. Искаше й се да може да си припише заслугите му, да се хвали с него и да се къпе в одобрението, което би получил. Връхлетя я истинско чувство за загуба, когато осъзна колко далеч е от възможността да направи нещо подобно. Азер беше нейният избор, нейната гордост, мъжът, с чиито качества беше обречена да живее. Чудеше се колко дълго беше в състояние да понася този фалш. Може би това, което със Стивън се опитваха да правят — да отричат до такава степен истината — беше невъзможно. Макар преструвката да я плашеше, тя също така я възбуждаше и оживяваше, защото беше донякъде рискована.
Бяха излезли от червената стая в пет часа следобед и оттогава тя не беше говорила с него. Нямаше как да сподели какво й минава през ума. Може би той вече съжаляваше за случилото се; или пък си беше взел своето и всичко вече беше приключило за него.
И насред делириума от наслада и страх тя трябваше да се погрижи и за някои практични неща. Да се облече така, че да скрие раздраната си блуза, когато излиза от стаята. Да прибере чаршафите и покривката на леглото и незабелязано да ги занесе в пералното помещение. Да провери многократно стаята за следи от изневярата.
Отиде в спалнята си и се съблече. Всички знаеха, че се къпе по два пъти на ден и често точно по това време, но блузата не можеше да се поправи и трябваше тайно да бъде изхвърлена. Бедрата й бяха лепкави, защото спермата, която усети така дълбоко в себе си, по-късно се беше стекла. Беше изцапала коприненото й бельо с цвят на слонова кост, което майка й беше купила от улица „Риволи“ в Париж и беше част от зестрата й. Когато се изкъпа във ваната, между краката й още имаше следи от нея, а след това трябваше да почисти и емайла. Най-големият проблем продължаваха да бъдат чаршафите. Маргьорит беше много стриктна със спалното бельо и знаеше в коя стая кога трябва да се сменя, въпреки че обикновено мадам Боне вършеше тази работа. Може би трябваше да се довери на едната от двете. Реши следващия следобед да освободи Маргьорит от работа и да изпере и изглади сама чаршафите, а след това да ги върне обратно, преди някой да е влязъл в червената стая. Ще изхвърли червената покривка и ще каже, че й е омръзнала. Точно това импулсивно поведение дразнеше съпруга й, но той смяташе, че то е нейна основна характеристика. Тя не изпитваше отвращение от петната и физическите следи от техния следобед, дори и от капките собствена кръв, които бе видяла. Беше се научила от сестра си Жан да не се срамува и в тези споделени следи виждаше само интимност, която докосваше сърцето й.