Маргьорит отиде да отвори вратата за семейство Берар. Азер смяташе да прекарат остатъка от вечерта във всекидневната или в някоя от малките стаи на първия етаж, където понякога заръчваше на Маргьорит да сервира кафе, разхладителни напитки и сладкиши. Но Берар реши да прояви непохватна деликатност.
— Няма нужда да разваляме тази прекрасна семейна сцена, Азер. Нека си положа телесата на този стол. Ако малкият Грегоар би бил така любезен… А мадам Берар може да седне от лявата ми страна.
— Ще ви е по-удобно, ако…
— А и така няма да се чувстваме като хора, които са ви създали грижи. Леля Елиз се съгласи да ни придружи, ако просто се отбием по съседски, а не като гости, изискващи някакво специално отношение.
Берар се настани на стола, освободен от Лизет, която получи от мащехата си разрешение да заведе Грегоар да си легне. Лизет целуна набързо баща си по бузата и изхвърча от стаята. Макар сутринта да беше доволна от ролята си на възрастен човек, на моменти фактът, че е още дете, си имаше своите предимства.
Стивън й завиждаше. На него също би му се искало да остави двете семейства сами; може би дори и те го предпочитаха. Но докато можеше да вижда Изабел, щеше да стои. Не му беше чак толкова мъчително да се преструва; беше уверен, че случилото се между тях е променило необратимо нещата и че обществените условия с времето ще се нагодят към новата реалност.
— А вие, мадам, да сте чували наскоро тайнствени пианисти с техните незабравими мелодии? — Голямата глава на Берар с гъста сива коса и червендалесто лице, подпряна на дясната му ръка, облакътена върху масата, бе извърната към Изабел. Питането не беше сериозно; той просто настройваше оркестъра си.
— Не, не съм минавала покрай онази къща откакто се видяхме за последен път.
— Аха, пазите мелодията като скъп малък спомен. Разбирам. Затова сте избрали друг маршрут за следобедната си разходка.
— Не. Този следобед четох книга.
— Обзалагам се, че е било любовен роман — усмихна се Берар. — Колко очарователно. Аз чета само исторически книги. Но разкажете ни за сюжета.
— Младеж от скромно провинциално семейство отива в Париж, за да стане писател и се събира с лоши хора.
Стивън беше втрещен от спокойствието и лекотата, с която Изабел си измисляше. Наблюдаваше я и се чудеше дали си личи, че лъже. Нищо в поведението й не беше различно. Някой ден можеше така да излъже и него и той нямаше да разбере. Може би всички жени притежават тази способност, за да оцеляват. От книгата на Изабел разговорът се насочи към въпроса дали семействата, които живеят в провинцията, могат да бъдат толкова влиятелни, колкото парижките.
— Познавате ли семейство Лорендо? — попита Азер.
— О, да — отвърна жизнерадостно мадам Берар, — срещали сме ги няколко пъти.
— Аз — намеси се авторитетно Берар — не ги смятам за приятели. Никога не съм ги канил в дома ни и никога няма да отида в техния.
Нещо мистериозно, но благородно се криеше зад отрицанието на Берар към семейство Лорендо, или поне това се опитваше да намекне. И никакви въпроси нямаше да изтръгнат от него деликатните причини за позицията му.
— Не мисля, че някога са живели в Париж — каза Азер.
— Париж! — обади се леля Елиз и внезапно вдигна поглед. — Този град е една голяма модна къща. Това е единствената разлика между него и провинцията — хората там си купуват нови дрехи всяка седмица. Колко много самохвалци на едно място!
Азер продължи собствената си мисъл за семейството.