— Никога не съм се срещал с мосю Лорендо, но съм чувал, че е забележителен човек. Изненадан съм, че не сте се сприятелили с него, Берар.
Берар сви устни и размаха показалец, за да им покаже, че няма да продума и дума повече.
— Папа не е сноб — каза мадам Берар.
Изабел бе напълно притихнала. Щеше й се Стивън да я погледне или да й даде някакъв знак, че всичко е наред. Жан веднъж й беше казала, че мъжете не са като жените, че след като са обладали една жена, за тях все едно нищо не се е случило и вече искат друга. Изабел не можеше да повярва, че и със Стивън е така, не и след това, което беше казал и направил с нея в червената стая. Но как би могла да знае, след като той не й даваше никакъв знак, не се усмихваше, не показваше никаква топлина? Отначало самоконтролът му й вдъхна доверие, но сега започваше да я тревожи.
По предложение на Азер те оставиха чашите си с кафе и се преместиха в друга стая за игра на карти.
Под безопасното прикритие на движението Изабел търсеше някакъв контакт със Стивън. Той се обърна към нея, но не я погледна в очите. Докато тя ставаше от стола по обичайния си скромен начин, усети погледа му върху талията и бедрата си. За миг се почувства отново гола. Спомни си как се съблече пред него в своята следобедна забрава и колко перверзно правилно й се беше струвало това тогава. Изведнъж смущението и вината я връхлетяха със закъснение, когато усети как очите му проникват през дрехите й. Изчерви се от глава до пети. Коремът и гърдите й пламнаха под роклята, когато кръвта се втурна към кожата й в знак на протест срещу безсрамието й. Качи се към шията, лицето и ушите й, сякаш публично я укоряваше за скритите й действия. Крещеше от изгарящо червената й кожа; умоляваше за внимание. Очите на Изабел се насълзиха от надигналата се кръв и тя се тръсна на стола.
— Добре ли си? — попита раздразнено Азер. — Струва ми се, че ти е много топло.
Изабел се наведе към масата и покри лицето си с ръце.
— Не се чувствам добре. Тук е много горещо.
Мадам Берар я прегърна през раменете.
— Няма съмнение, че имате проблем с кръвообращението — каза Берар. — Не е нищо сериозно, доста често срещано неразположение.
Когато кръвта й се оттече, Изабел се почувства отново по-силна. Руменината на лицето й остана, макар пулсът й да се поуспокои.
— Мисля да си лягам, ако нямате нищо против — каза тя.
— Ще изпратя Маргьорит горе — обеща Азер.
Стивън не виждаше никакъв шанс да поговори с нея насаме, затова просто й пожела учтиво лека нощ, когато мадам Берар я хвана под ръка и й помогна да изкачи няколко стъпала, преди да се върне при останалите.
— Проблем с кръвообращението — повтори Берар, докато разбъркваше картите с дебелите си пръсти. — Проблем с кръвообращението. Това е. Няма какво друго да е. — Погледна към Азер и левият му клепач се плъзна надолу по очната ябълка и остана така достатъчно дълго, за да се видят добре спуканият капиляр и малката брадавица върху него, след което се върна обратно на мястото си под веждата.
Азер му хвърли тънка усмивка в отговор и си взе картите. Мадам Берар, която си търсеше очилата в чантата, не видя нищо от тайната мъжка комуникация. Леля Елиз се беше оттеглила в ъгъла на стаята с книга в ръка.
След като се качи, Изабел се съблече набързо и се мушна под завивките на леглото. Придърпа коленете към корема си, както правеше като малко момиченце в къщата на родителите си, щом чуеше свистенето на вятъра в полята на Нормандия, който блъскаше дървените капаци и въздишаше в подпокривното пространство. Приготви се за сън, като изпълни съзнанието си с картини на спокойствие и сигурност, на които винаги бе разчитала; те бяха идеализирана версия на дома на родителите й в леко фантастична и пасторална обстановка, в която чувственото влияние на слънцето и цветята помагаха на самоанализата й, а взимането на решения ставаше ненужно.
Когато почти потъна в прегръдките на това видение, на вратата тихо се почука. Отначало й се стори, че сънува, след това се пренесе от един свят в друг и разбра, че колкото и да бе тихо, почукването беше доста настоятелно и идва от вратата на спалнята й.
— Влез — каза тя и гласът й несигурно се пробуди.
Вратата бавно се отвори и в приглушената светлина на коридора се появи Стивън.
— Какво правиш?
— Не можах да издържа долу. — Вдигна пръст към устните си и прошепна. — Трябваше да видя как си.