Тя се усмихна притеснено.
— Трябва да си тръгнеш.
Той огледа стаята. Там бяха снимките на нея и сестрите й, четките й за коса, огледало с позлатена рамка, дрехите й, преметнати на стола.
Той се наведе над леглото й и ръката му потъна под купчината завивки. От тях се издигна сладък аромат. Той я целуна по устните и докосна косата й, преди да си тръгне.
Изабел потръпна, когато той излезе, боеше се от звука на стъпките му в ехтящия коридор. Стивън се движеше безшумно, или поне така му се струваше, към голямото разклонение на втория етаж, след това слезе долу и се присъедини отново към играта на карти, която бе напуснал.
На следващата сутрин Стивън отиде в града. Азер му каза да не идва във фабриката още ден или два, но на него му беше трудно да стои кротко в къщата с Лизет, Маргьорит и всички посетители и членове на домакинството, които нямаше да оставят Изабел сама и да му дадат възможност да поговори с нея.
Представи си живота като гъста гора с няколко чисти пътеки, по които можеше да се ориентира накъде да върви. Те го караха да гледа напред с малко повече увереност. И макар да бяха достатъчно прави и ясни, приличаха на белези от рани в гъсталака и той нямаше желание да ги показва пред други хора. Изпитваше огромна благодарност и възхищение към Изабел; чувствата му пораждаха у него импулс да се разкрие — един естествен преход към доверието. Не се страхуваше да се разголи, но и не беше сигурен, че му е приятно да го направи.
Стоеше в дъното на студената катедрала, вдигнал глава към балкона за хора и източния прозорец. Беше достатъчно тихо, за да размишлява. Чуваше се само бръсненето на метлата по каменния под, докато чистачката напредваше по пътеката между скамейките; както и потракването на малката вратичка в главната порта, през която влизаха посетителите. Шепа вярващи се молеха в основния корпус на църквата. В краката му имаше паметна плоча на средновековен епископ е надпис на латински — името му все още не беше изтрито от многобройните стъпки през годините. На Стивън му стана жал за всички горещи молитви на пръснатите из храма хора, макар малко да завиждаше на вярата им. Хладната враждебна сграда не предлагаше много утеха; тя беше напомняне за смъртта в институционални мащаби. Успяваше донякъде да излъчва достойнство заради каменния градеж и надписите в плочите, създадени по повод на нещо толкова банално като смъртта. Те изразяваха претенцията, че чрез възпоменанието проблясъкът на светлина между две вечности тъма може да се съхрани и пренесе през времето, макар че приведените глави на хората, които се молеха, излъчваха само примирение.
Толкова много покойници, помисли си той, които само чакат следващото примигване на светлината, преди и това поколение да се присъедини към тях. Разликата между живите и мъртвите не беше в качеството, а във времето.
Седна и зарови лицето си в ръцете. Представи си ужасна купчина от мъртви тела. Беше заради въздействието на църквата, но картината беше съвсем ясна: ред върху ред, дълбоката гниеща пръст се отваря, за да ги поеме, а усилията на живите е всичките им суетни, войни и огромни сгради не бяха нищо повече от удар на крило срещу тежестта на времето.
Коленичи на една възглавничка на пода и хвана главата си е ръце. Молеше се инстинктивно, без да знае какво прави. Спаси ме от смъртта. Спаси Изабел. Спаси всички нас. Спаси ме.
Прибра се прекалено късно, за да обядва с Изабел и Лизет. И двете бяха разочаровани по свой собствен начин. Мина през хладната тиха къща с надеждата да чуе някакви гласове. Накрая долови шум от стъпки, обърна се и видя Маргьорит да влиза в кухнята.
— Виждала ли си мадам Азер?
— Не, мосю. Не и след обяда. Може би е в градината.
— А Лизет?
— Мисля, че отиде в града.
Стивън започна да обхожда всички стаи на първия етаж. Тя със сигурност е знаела, че той ще се върне. Можеше да не излиза, без да остави бележка.
Натисна дръжката на една врата, която водеше към малък кабинет. Изабел седеше вътре и четеше книга. Остави я и се изправи, когато той влезе.
Приближи се до нея, не беше сигурен дали може да я докосне. Тя сложи длан върху неговата.
— Бях в катедралата. Изгубил съм представа за времето.
Тя вдигна очи към него.
— Всичко наред ли е?
Той я целуна и тя се притисна в него. Усети, че ръцете му веднага зашариха по дрехите й.
Вдигна поглед към очите му. Бяха големи и питащи, пълни с настойчивост и светлина. Но почти веднага се затвориха, когато тя въздъхна тихо от възбуда.