Когато престанаха да се любят, заспаха. Изабел се беше мушнала под одеялото и прехвърлила ръка върху Стивън. Той лежеше отвит, по корем, под ъгъл на леглото. Тя още не бе имала време да изпере и върне чаршафите.
Когато той се събуди, веднага положи главата си върху разпиляната й коса и вдиша аромата на кожата й. После лицето му се озова отново върху шията и мекото очертание на челюстта й. Тя се усмихна при докосването му и отвори очи.
— Бях сигурен, че няма да мога да намеря стаята отново — каза той. — Мислех си, че ще е изчезнала.
— Няма как да се премести. Винаги си е била тук.
— Изабел, кажи ми. За съпруга ти. Една вечер чух звуци от стаята ви, сякаш той… те нараняваше.
Изабел седна на леглото и придърпа одеялото върху себе си. И кимна.
— Понякога той… се ядосва.
— Какво искаш да кажеш?
Очите й се напълниха със сълзи.
— Искаше да имаме деца. Нищо не стана. Всеки месец се изпълвах с ужас… нали се сещаш.
Той кимна.
— Кръвта беше като упрек. Той казваше, че вината е у мен. Опитвах заради него, но не знаех какво да правя. Той беше много груб, не жесток, но просто искаше бързо да забременея. Не беше като с теб.
Изведнъж Изабел почувства свян. Да каже какво са правили, й се струваше по-срамно, отколкото да го извърши.
— С течение на времето започна да се съмнява в себе си — продължи тя. — Така ми се струва. Отначало беше толкова сигурен, че няма нищо общо с него, защото вече има две деца. Но после изгуби тази увереност. Сякаш започна да ми завижда, че съм млада. „Ти си толкова здрава, разбира се!“ Така казваше. „Ти си още дете!“ Ей такива работи. Нищо не можех да направя. Винаги се любех с него, макар да не ми харесваше. Никога не съм го критикувала. Той сякаш натрупа омраза към себе си. Заради това ставаше все по-саркастичен. Може би си забелязал. Започна да ме критикува винаги когато имаме гости. Мисля, че по някаква причина се чувства виновен, задето се е оженил за мен.
— Виновен ли?
— Може би пред първата си съпруга или защото се ожени за мен под фалшив предлог.
— Защото те е отнел от някой на твоята възраст?
Изабел кимна, но не каза нищо.
— И после?
— После стана толкова лошо, че вече не можеше да прави любов с мен. Каза, че съм го кастрирала. Естествено, от това се чувстваше още по-зле. Затова започна да се опитва да се възбужда, като прави… странни неща.
— Какви?
— Не, не като тези, които ние с теб… — Изабел замълча объркана.
— Удрял ли те е?
— Да. Отначало, за да се опита да се възбуди. Не знам защо това би трябвало да помогне. След това мисля, че продължи да го прави от гняв и срам. Но когато протестирах, каза, че това е част от правенето на любов и трябва да се подчиня, ако искам да съм добра съпруга и да имам деца.
— Силно ли те удря?
— Не, не много силно. Удря ми шамари по лицето и по гърба. Понякога взема чехъла си и се преструва, че съм дете. Веднъж искаше да ме удари с пръчка, но аз го спрях.
— Наранявал ли те е лошо?
— Не. Понякога имам синина или зачервено. Но нямам нищо против физическите белези, а против унижението. Кара ме да се чувствам като животно. И в същото време го съжалявам, защото той унижава и себе си. Толкова е гневен и засрамен.
— Откога не сте правили любов? — Стивън усети първото бодване на ревността и егоизма да замъглява съчувствието му.
— От почти година. Абсурдно е, че все още се преструва, че за това идва в стаята ми. И двамата знаем, че идва да ме бие и да ми причинява болка. Но се преструваме.
Стивън не беше изненадан от това, което му каза Изабел, макар да беше силно разгневен, че Азер я наранява.
— Трябва да го спреш. Това трябва да свърши. Трябва да му кажеш да не идва в стаята ти.
— Само че се боя какво може да направи или каже тогава. Ще ме укори, че съм лоша съпруга, че не искам да спя с него. Мисля, че вече е започнал да разказва на приятелите си истории за мен.
Стивън си спомни тайнствените погледи на Берар. Взе ръката на Изабел и я целуна, след това я опря в лицето си.
— Аз ще се грижа за теб — каза.
— Скъпото ми момче — отвърна тя. — Толкова си странен.
— Странен?
— Толкова сериозен, толкова… дистанциран. А и нещата, които ме караш да правя…