— Карам ли те?
— Не, не по този начин. Искам да кажа, че ги правя по собствено желание, не само заради теб. Не знам дали са правилни и дали са… позволени.
— Като онова на долния етаж?
— Да. Знам, разбира се, знам, че му изневерявам, но никога не съм правила преди такива неща. Не знам дали са нормални, дали другите хора ги вършат. Кажи ми.
— Не знам — отвърна Стивън.
— Трябва да знаеш. Ти си мъж, познаваш и други жени. Сестра ми Жан ми е казвала как се прави любов, но нищо повече не знам. Ти би трябвало да разбираш повече.
Стивън стана неспокоен.
— Имал съм само две или три други жени. С тях беше много по-различно. Мисля, че това, което правим с теб, си има свое собствено обяснение.
— Не разбирам.
— Нито пък аз. Но знам, че не бива да се срамуваш.
Изабел кимна, макар на лицето й да се беше изписало недоволство от отговора му.
— А ти? — попита той. — Чувстваш ли се виновна?
Изабел поклати глава.
— Мисля, че би трябвало. Но не изпитвам вина.
— И това тревожи ли те? Притесняваш ли се, че си загубила нещо, загубила си способността да се срамуваш, връзката с ценностите или възпитанието си, която си очаквала да те изпълни с чувство за вина?
— Не — отвърна Изабел. — Смятам, че това, което направих, което направихме, е редно по някакъв начин, макар и не както проповядва католическата църква.
— И мислиш, че има други представи за добро и зло?
Изабел изглеждаше озадачена, но умът й беше ясен.
— Би трябвало. Още не знам какви са. Нямам представа дали могат да бъдат обяснени. Със сигурност ги няма в дебелите книги. Но вече отидох прекалено далеч. Няма връщане назад.
Стивън я обви с ръце и я притисна силно. Легна по гръб на леглото и положи главата й върху гърдите си. Усети как тялото й се отпуска, докато се унасяше в сън. От градината долиташе гукането на гълъбите. Почувства как сърцето му бие до рамото й. От шията й долиташе лек аромат на рози. Постави ръка върху извивката на ребрата й. Нервите му бяха успокоени от чувственото пресищане, което изключваше всякаква мисъл. Затвори очи. И заспа умиротворен.
Рене Азер не подозираше какво се случва в къщата. Беше позволил чувствата му към Изабел да бъдат потиснати от гнева и объркването пред импотентността му и от емоционалното безсилие, което изпитваше заради нея. Той не обичаше жена си, но искаше тя да откликва повече на това, което той правеше. Усещаше, че го съжалява и това го ядосваше още повече; ако не можеше да го обича, тогава поне трябваше да се страхува от него. В основата на това негово чувство, както тя правилно беше отгатнала, беше вината. Той си спомняше удоволствието да бъде първият мъж, обладал тялото й — много по-младо от нетното — и тръпката, когато тя извика от болка. Не беше забравил и учудения й поглед. Усещаше, че тя имаше потенциал да отвърне в по-голяма степен на физическия акт от първата му съпруга, но когато видя озадаченото й изражение, се изпълни с решимост да я покори, вместо да я спечели с повече търпение. Макар и прекалено своеволна според разбиранията на баща й, по това време Изабел беше все още твърде кротка и невинна, за да бъде спечелена от мъж, който й засвидетелства достатъчно загриженост и любов, но нямаше никаква вероятност да получи подобно отношение от Азер. Емоционалните и физическите й апетити бяха разбудени, но след това оставени незадоволени, тъй като съпругът й се впусна в дълга и ненужна битка със собствените си недостатъци.
В същото време той нямаше никаква причина да се отнася с недоверие към Стивън. Англичанинът очевидно знаеше много за бизнеса за младеж на неговата възраст и се държеше добре с Меро и работниците. Но не беше сигурен, че го харесва. Ако се бе запитал защо, би отговорил, че в него има някаква дистанцираност и хладина. Макар у Стивън тези качества да се проявяваха по различен начин, точно тях Азер не харесваше и у себе си. Стивън изглеждаше прекалено затворен и овладян, не приличаше на човек, който тича след жени. Азер смяташе, че опасните мъже флиртуват с думи; изглеждат добре, много по-остроумни са от него, очароват и съблазняват жените по един очевиден начин. Берар например със сигурност е бил женкар на младини, мислеше си той. Мълчаливата учтивост на Стивън не беше заплаха и макар да имаше вид на по-възрастен, все пак си беше момче. Английският костюм му стоеше добре, имаше гъста коса, но Азер не би го нарекъл красавец. Беше тук за малко, гост, който си плаща подслона, малко над Маргьорит по статус, но не и истински член на домакинството.