— На кого? — попита Азер.
— Имаш предвид мосю Рейсфорд, Лизет — поправи я благовъзпитано Изабел, като гласът й леко потрепери от собственото й лицемерие.
Лизет погледна мащехата си спокойно и въпросително.
— Нима? О, да, предполагам.
Изабел усети как сърцето й прескочи. Не смееше да погледне към Стивън, макар че ако го беше направила, нямаше да срещне очите му. Когато чу първото си име, той предусети, че атмосферата ще стане неловка и затова бе забил поглед в зелените поля, които се виждаха през запотения правоъгълен прозорец на влака.
Нито Азер, нито Грегоар видяха нещо нередно в грешката на Лизет и Изабел спешно заразпитва Маргьорит дали е взела резервни дрехи, в случай че децата поискат да плуват в реката.
— Както и да е — обърна се Лизет към Грегоар, — никой няма да иска да яде нещо, което си уловил ти, нали така Сти… мосю?
— Защо пък не? Предполагам, че си добър риболовец, Грегоар. И каква хубава нова въдица имаш!
Лизет погледна гневно брат си, който й беше отнел вниманието на Стивън, и не продума повече до края на пътуването.
Качиха се на друг влак, който ги закара от Албер по малка провинциална железопътна линия, минаваща покрай Анкр, през селата Меснил и Амел до гарата в Бомон. Слънцето се показа иззад облаците високо над гористия хълм и огря зелената речна долина. Между железопътната линия и водата имаше полянки и големи пространства с избуяла трева. Поеха надолу по една суха пътека и минаха през портата в оградата на двайсетина метра от реката. На отсрещния бряг видяха и други рибари — самотни мъже и няколко момчета, седнали на столчета и потопили стъпала във водата. На места река Анкр не беше по-широка от хвърлей, а на други — разлята и достатъчно заплашителна, така че само уверен плувец да се наеме да я прекоси. В широките участъци почти не се виждаше движение по повърхността, реката само облизваше бреговете, по които имаше тръстика и гниещи пънове, заседнали в плевелите, но в теснините на места водата побеляваше от течението, което я завихряше.
Азер се настани на столче от брезент и запали лулата си. Беше разочарован, че Берар не беше успял да ги придружи; за него разговорите винаги бяха най-приятни в присъствието на приятеля му, който изваждаше най-доброто от него. Напоследък нямаше какво толкова да каже на Изабел, а децата го отегчаваха. Сложи стръв на въдицата и заметна внимателно във водата. Независимо от отсъствието на Берар, това беше нелош начин да прекараш летния ден — край реката в приятната провинциална среда, под звуците на враните в дърветата и сред успокояващите извивки на възвишенията наоколо.
Стивън помогна на Грегоар да окачи стръвта на въдицата си и след това се настани в подножието на едно дърво. Лизет стоеше права и го гледаше, а Изабел и Маргьорит постлаха одеяло на сянка.
До един часа никой не беше хванал нищо. По речната повърхност не скачаше никаква риба, макар малко по-надолу от тях на отсрещния бряг да се виждаше момче, което веднага щом метнеше във водата домашно приготвената плувка, кордата се опъваше и на края й се появяваше едър блестящ воден обитател. Отидоха пеша до гарата и наеха двуколка, с която потеглиха по хълма към село Ошонвиле. То им беше препоръчано от Берар заради приличния ресторант. Самият той не беше ходил там, но му бяха казали, че е известен в околността.
Пред вратата Азер си оправи вратовръзката. Изабел огледа набързо децата, за да е сигурна, че са в приличен вид. Ошонвиле беше скучно село с една главна улица и няколко по-малки, повечето от които водеха към ферми и плевни. Ресторантът беше по-скоро кафене, макар да беше пълен с местни семейства, които обядваха.
Трябваше да изчакат край входа, докато една млада жена ги отведе до масата им. Накрая се настаниха и Изабел се усмихна окуражително на Грегоар, който беше гладен и затова кисел.
— Поне хората изглеждат прилично облечени — каза Азер, след като се огледа из ресторанта.
Маргьорит беше притеснена, че ще трябва да яде с работодателите си и не можеше да реши какво иска, когато сервитьорката се върна, затова помоли Изабел да й помогне. Азер си наля вино и когато Лизет започна да капризничи, сипа и на нея.
Стивън погледна през масата към Изабел. Преди шест дни тя беше мадам Азер, далечен и уважаван обект на увлечението му. Сега изцяло беше проникнала в него, в плътта му, в чувствата му. Ето я — с висока яка на роклята и строг червен камък на шията, прилежно сресана коса и очи, които се обръщаха загрижено ту насам, ту натам, но винаги запазваха онзи блясък, говорещ така недвусмислено за скрития й живот, че Стивън понякога се удивляваше, че другите не се досещат от пръв поглед за изневярата й. Наблюдаваше я как говори на Грегоар или вдъхва смелост на Маргьорит, но искаше да е насаме с нея, не за да правят любов, а за да общува с истинската й същност. Когато преценяваше, че е безопасно, се опитваше да срещне погледа й, накланяйки съвсем леко глава, но жестът му беше толкова неуловим, че само Изабел можеше да го забележи и изражението й малко се смекчаваше.