Стивън се засмя, искрено развеселен.
— Не е смешно. Не бихте искали баща ми да научи за това, което съм чула.
— Ти си просто дете — каза Стивън, но усети как започва да се поти.
— Не, не съм. Почти на седемнайсет съм. Аз съм по-близо до вашата възраст от нея.
— Харесваш ли Изабел?
Лизет се оказа неподготвена.
— Не. Искам да кажа, да, някога я харесвах.
— Тя е много мила с теб.
Лизет кимна.
— Помисли си върху това — посъветва я Стивън.
— Ще си помисля. Но вие не трябваше да ме подвеждате?
— Какво не трябваше да правя?
— Когато ми дадохте онази фигурка, аз си помислих… Нали разбирате… вие сте на подходяща възраст за мен. Защо да не ви искам за себе си?
Стивън започваше да разбира, че тя наистина не беше дете, което създава неприятности от скука, а жена с наранени чувства. Имаше известна истина в нещата, които казваше.
— Съжалявам за фигурката — отвърна той. — Ти стоеше до мен. Ако на твое място беше Грегоар, щях да я дам на него. Нямах нищо предвид. Всъщност издялках една и за Грегоар по-късно.
— Значи нищо не е означавала?
— Боя се, че е така.
Лизет го хвана за ръката.
— Стивън, не съм дете, макар да ме третират така. Аз съм жена, или почти жена. Тялото ми е женско, а не детско.
Той кимна. Мислеше си, че ако запази самообладание, може и да успее да я успокои.
— Разбирам. Трудно ти е, особено без майка.
— Какво знаеш ти за майка ми?
— Не се ядосвай, Лизет. И аз нямам майка, нямам и баща. Знам какво е, наистина те разбирам.
— Добре. Може и така да е. Но стоя зад думите си. Искам да правиш тези неща с мен.
— Не бих могъл, Лизет. Трябва да си наясно. Бъди справедлива с мен. Бъди справедлива и със себе си.
— Да не би да е защото не съм достатъчно хубава? По-грозна ли съм от нея?
Той я погледна. Поруменяла от виното и от смущение, тя беше привлекателна. Имаше дълбоки кафяви очи и гъсти мигли, буйна коса и тънка талия.
— Напротив, хубава си.
— Докосни ме тогава, докосни ме както докосваш нея.
Държеше го с двете си длани за ръката. Беше превъзбудена от алкохола; очите й, впити в неговите, не бяха съвсем на фокус.
Хвана китката му и я потри между гърдите си. Без да иска Стивън усети инстинктивно желание.
— Лизет — започна той, — това е огромна глупост. Родителите ти са съвсем наблизо зад завоя на реката. Няма да ти позволя да ме дразниш или да се унижаваш. Ако искаш, ще те целуна много набързо, но само ако обещаеш, че ще се махнеш и повече няма да кажеш и дума за това.
— Не — каза тя.
— Какво значи „не“?
— Че трябва да ме докоснеш.
Прокара дланта му по гърдите си и след това я плъзна към талията си. Извратеността на ситуацията беше започнала да го възбужда и той не отдръпна веднага ръката си, когато тя я пъхна под вдигнатата си пола и я постави върху горната част на бедрото си. След това я мушна в бельото си, където напипа нежни косми и влажна разтворена плът.
Тогава я отдръпна стреснато, защото му се искаше тя да остане там и знаеше, че ако това стане, ще бъде началото на нещо още по-ужасно и по-безнадеждно от онова, което вече беше започнал.
Лизет замръзна от докосването му; то сякаш я отрезви и уплаши. Понечи да се махне, но той я хвана за китката.
Взря се настойчиво в очите й и каза:
— Сега вече разбираш. Не бива никога да започваш с тези неща. И никога не споменавай и дума за това, което ми каза по-рано, нито пред баща си, нито пред когото и да било друг.
Лизет кимна.
— Няма. Обещавам. А сега искам да си вървя. Искам у дома.
Беше забравила за английските чайове в Тиепвал.
През следващата седмица Изабел и Стивън продължиха странното си съжителство на булевард „Канж“. Преминаваха през всекидневните ритуали на нормалното поведение, макар мислите им да бяха другаде. Всеки от тях забелязваше с възхищение, но и с известно опасение, с каква лекота другият се преструваше.
Стивън откри, че забързаните им незаконни съвкупления са още по-страстни заради елемента на страха. Правеха любов, където можеха — в червената стая, в някоя временно празна всекидневна, на тревата в дъното на градината. Под натиска на ограниченото време падаха всякакви задръжки.
Той не се замисляше нито за миг. Страстта беше помрачила ума му. Вече беше способен само на едно желание и на една мисъл: че всичко това трябва да продължи. И именно този императив му позволяваше да се държи спокойно на публични места.