Изабел беше слисана от мощта на физическото преживяване, която внезапно й се бе открила, и също изпитваше силна възбуда от бързите и опасни срещи. Но й липсваше интимността на първия им разговор в червената стая; за нея това беше също такъв деликатен акт на близост като всички физически докосвания, които им предстоеше да открият.
Един ден след прошепнати договорки в коридора Стивън успя да се върне от фабриката по-рано, а Изабел освободи Маргьорит и отпрати Лизет за следобеда.
Когато той влезе в червената стая, тя вече го чакаше там. Когато всичко свърши, той се облегна на възглавницата и се взря в картината на средновековен рицар над камината. В огнището горяха въглища и трески. На далечната стена се виждаше голям гардероб в провинциален стил, пълен с неизползвани завеси, килими, зимни палта и най-различни вази, часовници и кутии, за които нямаше друго място в къщата. Дървената рамка на прозореца беше олющена и небоядисана. Белите цветове на повета се поклащаха под лекия бриз и се удряха в стъклото.
За първи път след излета край реката Стивън получаваше възможност да разкаже на Изабел за Лизет. Страстта го изпълваше с безразсъдно доверие и той й призна всичко, като очакваше тя да оцени искреността му и да разсее тягостното му неудобство. Изабел изглеждаше заинтригувана.
— Не разбирам къде може да е научила тези неща.
— Май ще се окаже по-голяма, отколкото я мислим. Не изпитваше ли подобни чувства на нейната възраст?
Изабел поклати глава.
— Жан ми беше казала какво ще се случи някой ден, но не чувствах желание, не и по начина, по който ми описа, че го е проявила Лизет.
— Мисля, че още не е преживяла загубата на майка си. Проси си внимание.
— Беше ли възбудена? Беше ли… Не знам как да попитам.
— Имаш предвид дали е била готова да прави любов с мъж?
— Да.
— Да, като истинска жена с тялото си, но със сигурност би избрала погрешния мъж.
— Теб.
— Или по-лошо.
Изабел поклати глава.
— Горката Лизет. — Обърна се към него и попита: — А ти искаше ли да… с нея?
— Не. За миг действах по инстинкт, като животно. Но не. Искам да го правя само с теб.
— Не ти вярвам — засмя се Изабел.
Стивън й се усмихна.
— Изпитваш ме, Изабел.
— Разбира се. — Прокара пръсти надолу по корема му. — Ти си хитрец — прошепна тя в ухото му.
Понякога на Стивън му се струваше, че тялото му не е нищо повече от проводник на външни сили; нямаше никакво нормално чувство за умора или пропорция. Замисли се за Лизет, когато се настани отново върху Изабел. Струваше му се, че историята за прегрешението на Лизет се беше сторила на Изабел възбуждаща по някакъв перверзен начин. По-късно каза:
— Боя се, че ще каже на съпруга ти.
Изабел, която си беше възвърнала самообладанието, отвърна:
— А аз се боя още повече, защото съм длъжна да остана и да се грижа за нея.
— Да останеш?
— Да. Вместо да…
— Вместо да дойдеш с мен в Англия?
След като най-накрая чу тази мисъл изречена на глас, Изабел кимна мълчаливо.
Стивън триумфираше; макар той да беше произнесъл думите, идеята беше нейна.
— Но точно това ще направиш — каза той. — Ще напуснеш съпруга си, който те бие, и ще тръгнеш с мъжа, който те обича. Лизет не е твое дете. Ти вече си й помогнала много, била си й от полза. Но трябва да изживееш собствения си живот. И имаш само една възможност за това.
Чу приповдигнатия си тон, но не се отказа от него. Искаше Изабел да запомни думите му, за да размишлява над тях, когато о сама, и да вземе решение.
— И какво ще правим в Англия? — провокира го тя, отказвайки да се замисли сериозно върху тази възможност.
Стивън бавно въздъхна.
— Не съм съвсем наясно. Ще отидем да живеем в някое отдалечено място, не в Лондон. Ще си намеря работа. Ще имаме деца.
Думите му накараха Изабел да помръкне.
— А Лизет и Грегоар… Ще загубят още една майка.
— Но ако останеш, ти ще погубиш живота си.
— Не искам да мисля за това.
— А трябва. Очакват ме в Лондон следващата седмица. Можеш да тръгнеш с мен. Или пък можем да заминем заедно някъде във Франция.
— Или пък ти можеш да останеш да работиш в града. И ще продължим да се виждаме.