— Не по този начин, Изабел. Знаеш, че така няма да се получи.
— Трябва да се обличам. И да сляза долу, за да посрещна Лизет.
— Преди да тръгнеш, искам да те питам нещо. Люсиен Льобрун. Носят се слухове, че вие двамата…
— Люсиен! — засмя се Изабел. — Харесвам го. Смятам, че е чудесен, но ти сериозно ли…
— Извинявай. Не биваше да те питам. Просто… се тревожех.
— Недей. Никога не се тревожи. Само ти съществуваш за мен. А сега наистина трябва да се обличам.
— Нека аз те облека.
Отиде да вземе дрехите й от стола, където тя ги беше оставила.
— Постави единия си крак тук, а другия — тук. А сега стани. Това ли е следващото? А това как се закопчава? Дай да оправя това. Дишаш толкова тежко, любов моя. Защото те докоснах тук ли? Или тук?
Изабел беше полуоблечена, полугола. Стоеше права и държеше главата на Стивън, който беше коленичил пред нея. Когато тя задиша тежко, той се изправи и каза:
— Ще дойдеш с мен, нали?
И тя прошепна отговора си през стиснати зъби.
Пътната врата се тресна и Азер се втурна по коридора с брой на вечерния вестник в ръка.
— Изабел! — извика той. — Стачката свърши. Бояджиите се връщат на работа утре.
Тя се появи в горния край на стълбите.
— Това е добра новина.
— А утре Меро ще съобщи новите ми условия на работниците.
— Много съм доволна.
Това означаваше, че Азер поне ще е в добро настроение; нямаше да я обижда, нито да идва нощем в стаята й, за да се освобождава от напрежението.
— А вие кога си тръгвате, мосю? — попита на вечеря Азер, докато наливаше малко вино в чашата на Стивън.
— В края на седмицата, както е по план.
— Добре. Беше интересно във фабриката, вече говорихме за това сутринта. Но се надявам да сте доволен от престоя си при нас.
— За мен беше удоволствие да гостувам на очарователното ви семейство.
Азер изглеждаше доволен. За пръв път не гледаше като наранен човек. Перспективата за завръщане към нормалния живот във всяко едно отношение очевидно му носеше удовлетворение.
Изабел забеляза какво облекчение изпита от неизбежното заминаване на Стивън и края на стачката, но не можеше да разбере защо връщането към стария живот така го радва. Начинът, по който се държеше с нея, можеше да се разглежда и като мъчителен временен преход към по-добри чувства, но не можеше да се каже, че той гори от нетърпение да сложи началото на едно ново по-добро отношение към нея. Тя не се боеше от него, но поведението му я потискаше. Пред нея се простираха много самотни зими — щом той нямаше намерение да се промени, значи щеше да се изолира още повече от него.
А вече го имаше и Стивън — алтернативата, която не можеше да обмисля спокойно. Чувствата й бяха прекалено опасни, както и практическите детайли на това, което двамата биха направили. Стори й се, че би могла да се спаси от собствената си погрешна преценка, като се облегне на неговата; макар да беше по-млад, изглеждаше доста уверен в това кое е редно и кое не.
Лизет беше станала доста по-тиха след излета край реката; вече не оцветяваше вечерите с капризи и двусмислени забележки. Не смееше да погледне Стивън в очите, макар че той се опитваше да срещне нейните и да й вдъхне увереност. Седеше мълчалива пред храната си, а тиктакането на часовника върху малката масичка с мраморен плот отекваше още по-силно в стаята.
— Чух много странна история — обади се внезапно Азер.
— Каква? — попита Изабел.
— Казаха ми, че в разгара на стачката някой е посещавал Люсиен и му е носил пакети с храна, които да раздава на семействата на бояджиите.
— Да, и аз чух подобно нещо — каза Стивън. — Много милостиви хора от града са помагали на стачниците. Особено един мъж, който искал да остане анонимен. Така ми казаха във фабриката.
— О, мили боже, не — възкликна Азер. — Не е бил мъж, а жена, която ходела маскирана до жилището на Люсиен.
— Предполагам, че стачниците са получавали помощ от много места.
— Но най-странното нещо било, че тази жена била омъжена за собственика на фабриката. — Азер замълча и огледа масата. Никое от децата не го слушаше. Изабел беше замръзнала на мястото си. — Не е ли странно това? — продължи Азер и поднесе чашата към устните си. — И аз не повярвах, като го чух.
— Не смятам, че е странно — отвърна Изабел. — Аз бях.