Стивън я погледна неразбиращо. Азер тръсна тежко чашата си с вино на масата.
— Но мила моя…
— Носех им храна, защото бяха гладни. Нямах представа дали стачкуват или не, но съм виждала децата им да просят хляб, докато тичат след количките, които карат зеленчуци към пазара. Виждала съм ги да ровят из боклукчийските кофи в Сен Лю и ми стана жал за тях.
Гласът на Изабел беше учудващо спокоен. Тя продължи:
— Бих го направила отново, независимо дали тези хора произвеждат платове, обувки или нещо друго.
Азер пребледня; устните му бяха бледолилави, сякаш отказваха да пуснат кръвта в себе си.
— Напусни стаята — каза той на Лизет. — Ти също.
Грегоар бутна шумно стола си назад по дървения под, но се забави малко, за да си вземе парче пиле от чинията.
Азер се изправи.
— Не обръщах внимание на клюките. Не им вярвах, макар че споменаваха твоето име, защото си мислех, че вече съм те опознал. Колкото и да си своеволна и себична, не можех да повярвам, че ще постъпиш така с мен. А вие, мосю, най-добре излезте от стаята.
— Не. Той ще остане.
— Защо? Той…
— Нека остане.
По лицето на Азер премина паника. Опита се да каже нещо, но не успя. Отпи отново от чашата си. Във въображението му се тълпяха повече отвратителни предположения, отколкото първоначалният му контролиран и саркастичен гняв допускаше.
Опита се да произнесе най-страшния въпрос.
— Вие…? — Погледна към Стивън, след това сведе очи към масата. Куражът му се стопи. Бореше се със себе си, след това се овладя и се върна към обичайното си поведение. — Не мога да повярвам, че съпругата ми може да ме предаде по такъв начин. Още една причина да не вярвам на слуховете беше, че с тях вървеше още една клюка, според която въпросната дама също така… — Махна с ръка, сякаш се опитваше да прогони мисълта.
— Не и с Люсиен — каза Изабел.
Лицето на Азер помръкна. Той така отчаяно се беше молил за пълно отричане на слуховете, че частичното опровержение на Изабел му се стори по-ужасно от потвърждението на това, от което се бе страхувал.
Тя го забеляза и продължи нататък, за да разсее съмненията му, дори и ако това щеше да му причини болка.
— Не с Люсиен. Със Стивън.
Азер вдигна поглед.
— С… него?
— Да. — Стивън го гледаше право в очите. — С мен. Аз преследвах съпругата ви. Аз я съблазних. Трябва да мразите мен, не нея.
Искаше, доколкото беше възможно да предпази Изабел, макар да беше смаян, че се озова в това положение — тя можеше да увърта, да не признава. Бавният му пулс се беше ускорил. Гледаше Азер, който бе зяпнал от учудване. По брадичката му се стичаше вино. От реакцията на лицевите му мускули Стивън се досети за агонията, която преживява. Дожаля му за него. Но трябваше да мисли за Изабел и за себе си, затова затвори сърцето си. С почти физическо усилие успя да прогони състраданието от себе си.
Изабел повече не бе в състояние да се държи хладно с Азер. Кратките изречения, с които го беше информирала за изневярата си, сякаш бяха стопили решителността й и тя заплака и започна да му се извинява за стореното. Стивън я слушаше внимателно. Не ревнуваше Изабел заради извиненията към съпруга й, но и не искаше тя да отстъпва прекалено.
Азер успя само да каже:
— С него? Тук?
— Съжалявам… — продължи Изабел. — Толкова съжалявам, Рене. Не исках да те наранявам. Това, което изпитвам към Стивън е страст. Нямах намерение да ти причинявам болка.
— Това… момче, това англичанче? В моя дом? Къде? В леглото ти?
— Няма значение, Рене. Няма значение къде.
— За мен има. Искам да знам. Нима… в коя стая?
— За бога — обади се Стивън.
Азер седна безмълвно, ръката му продължаваше да стиска дръжката на чашата. Челюстта му увисна отново, когато сви объркано очи, сякаш гледаше срещу ярка слънчева светлина.
— А баща ти, мосю Фурмонтие, той какво ще направи…? Какво ще кажат хората? Боже мой, боже мой.
Изабел погледна към Стивън, в очите й имаше страх. Той разбра, че не беше преценила какъв ефект ще има внезапната й откровеност върху съпруга й. Тя се боеше донякъде заради Азер, но и заради себе си — възможно беше насред кризата да загуби непоколебимостта си и да последва стария кодекс на поведение, който я задължаваше да се остави на милостта на мъжа си.
Стивън се почувства неспокоен, докато наблюдаваше разрушенията от внезапно укротилата се буря. Усещаше, че трябва да подкрепи решимостта на Изабел, но това нямаше как да стане, ако Азер рухнеше напълно.