— Кучка… — мърмореше си той. — Баща ти ме предупреди, но аз не го послушах. В собствения ми дом. Пред децата ми. Какво ще стане сега с тях? Кучка.
— Чуйте ме. — Стивън обиколи с пъргави движения масата и го хвана за раменете. — Какво очаквахте от жена, с която се държите по такъв начин? Да се унижава заради удоволствието ви, да седи покорна на масата ви, знаейки, че после ще я биете?
Азер се оживи отново.
— Какво си му казала?
— Няма значение какво ми е казала. В тази къща всичко се чува. Как можете да я обиждате след това, което сте й причинили? Тази жена има свой живот, има чувства, а вижте какво сте и сторили. Как сте могли? — И той дръпна бясно Азер назад към облегалката.
Азер като че ли се вдъхнови от гнева на Стивън. Стана и заговори:
— Напуснете къщата ми до час. Ако имате някакво приличие, повече изобщо няма да се мернете пред очите ми.
— Със сигурност ще напусна къщата ви — каза Стивън. — И взимам съпругата ви със себе си. Изабел?
— Не искам да става така. — Изабел поклати глава. Думите излизаха от устата й, без да ги обмисля, без да цели нещо, бяха просто чист израз на чувствата й. — Не знам какво да направя и как да се държа сега. Бих могла да бъда щастлива по най-прост начин, като всяка друга жена със семейство, без ужасната болка, която причиних. Няма да слушам нито един от вас. И защо да го правя? Откъде да съм сигурна, че ме обичаш, Стивън? Как да знам? — Гласът й се сниши и в него прозвучаха приглушените ноти, които Стивън бе чул през първата му вечер в къщата. За ушите му това беше вълшебен звук — умоляващ и уязвим, но в него трептеше някаква мощ. — А на теб, Рене, защо да ти имам доверие, когато си ми дал толкова малко причини да те харесвам?
И двамата мъже я гледаха мълчаливо. Стивън вярваше в силата на чувствата им и не се съмняваше, че в крайна сметка тази сила ще я убеди как да постъпи.
— Никой не е подготвен за подобна ситуация — каза Изабел. — Нищо, което съм научила от религията, от семейството си или от собствените си размисли не може да ми помогне. Няма да позволя да ме наричаш уличница, Рене. Аз съм уплашена жена, нищо повече — не съм прелюбодейка, нито мръсница, нито нещо друго. Аз съм същият човек, който винаги към била, но който ти никога не положи усилие да опознаеш.
— Прости ми, аз…
— Да, прощавам ти. Прощавам ти всички злини, които си ми сторил, и те моля и ти да ми простиш за болката, която ти причиних. Качвам се горе да си събера багажа.
Тя излезе от стаята, а полата й прошумоля и остави след себе си леко ухание на рози.
— Ако тръгнеш с него — извика Азер след нея, — отиваш право в ада!
Стивън се обърна и също излезе от стаята, като се опитваше да успокои победоносното чувство в сърцето си.
Изабел постави портрета в рамка на Жан върху дрехите, които бе натрупала в куфара си. Спря се за миг, след това добави и фотография на родителите и сестрите си в най-хубавите им дрехи, тъмнокосата женствена Матилд отдясно на баща им, тя самата, светлокосо дете, отляво на майка си, Делфин, Жан и Беатрис на втория ред. Бяха се снимали в парк в Руан; на заден план сред дърветата се виждаше двойка, която се разхождаше по чакълената пътека. Най-отпред в краката на баща й лежеше малкото бяло кученце на семейство Фурмонтие.
Погледна втренченото лице на баща си, тъмните му хладни очи, гъстия мустак. Колко ли му е било трудно да я разбере, помисли си тя. И колко малко се бе опитвал.
Беше приготвила две рокли и блузата с ресните. Трябваха й по-практични дрехи за из път — връхна дреха, удобни обувки. Вероятно можеше да изпрати някой да вземе останалото, когато се настанят там, където щяха да отидат.
Изабел не се замисли нито за миг. Искаше да се махне от къщата заедно със Стивън, преди увереността да я е напуснала. Замисли се и над практичните подробности.
Чу към стаята й по коридора да се приближават стъпки, обърна се и видя Стивън на вратата. Затича се към него и се притисна към гърдите му.
— Ти си невероятна жена — каза той.
— Какво ще кажа на децата?
— Сбогувай се е тях. Кажи им, че ще им пишеш.
— Не. — Изабел отстъпи назад и поклати глава. От очите й се търкулнаха сълзи. — Прегреших и пред тях. Не мога да се преструвам, че не е така. Трябва просто да си тръгна.