— Без сбогуване?
— Не. По-бързо, Стивън. Трябва да вървим. Готова съм.
— Чакай ме тук. Отивам да си взема книжата.
Докато Стивън тичаше нагоре по стълбите към стаята си, чу женски глас да вика и хлипа на долния етаж. Тресна се врата и после Грегоар попита какво става. Той хвърли паспорта си, тетрадките, служебните доклади, бръснача и дрехите си в малката кожена чанта. Когато се спусна до първата площадка, видя Лизет по нощница пред стаята й. Беше пребледняла и в шок.
— Какво става? — попита тя. — Защо всички крещят?
Стивън почувства прилив на жал към момичето. Извърна се от нея, без да каже и дума и затича към стаята на Изабел. Тя беше с манто и зелена шапка с перо. Изглеждаше трогателно млада.
— Всичко наред ли е? — попита Стивън. — Да вървим?
Тя хвана китката му с две ръце и се взря в сериозното му лице. Усмихна се, кимна и вдигна куфара си.
Всяко помещение и неочаквано появил се коридор под начупения покрив бяха оживели от гласове и стъпки — тежки, колебаещи се или тичащи и суетящи се. Вратата на кухнята се тресна и се завъртя многократно на пантите си, когато Маргьорит и готвачката се втурнаха към трапезарията под претекст, че ще прибират чиниите, а след това останаха в коридора, за да подслушват. Стивън се появи на стълбището, прегърнал Изабел, и я поведе покрай учудените въпросителни погледи.
— Отиваш в ада — повтори Азер от вратата на всекидневната.
Изабел усети как Стивън я побутна, когато минаваха покрай него. На прага на къщата се обърна и видя бледата Лизет на стълбите. Потрепери и поведе Стивън навън в мрака.
В къщата Азер нареди на децата да чакат, докато той отиде в стаята на Изабел. Издърпа покривката на леглото и погледна чаршафите. Прокара ръка по тях. Бяха чисти, колосани, почти недокоснати от тялото на жена му. Качи се в стаята за гости и отметна одеялото. Тесният креват беше по-разбъркан от леглото на Изабел, макар че това можеше да се дължи на неспокойния сън на Стивън или на небрежността на прислужницата, но и по него нямаше следи от прелюбодейство — чаршафите бяха чисти с верига от гънки, тръгващи от центъра.
Азер се върна на втория етаж и започна да преглежда всяка стая. Изгаряше от желание да намери следи от греха и срама, който му бяха причинили. Искаше да види белези от изневярата на съпругата си, петна от падението й. Въпреки гнева и унижението усети, че в слабините му се появява тръпка, каквато не беше усещал от месеци.
Грегоар стоеше ужасен в коридора, докато баща му разглеждаше леглото му. Лизет стискаше ръката на брат си и двамата наблюдаваха лудостта на възрастните. Азер вдигна чаршафите от леглото на Маргьорит към светлината, стори му се, че е видял нещо, но се оказа восък или неизпран сапун. Прокара пръсти по спалното бельо в стаите за гости, завря лицето си в тях и вдиша дълбоко. Надуши само камфор.
Накрая застана съкрушен и почервенял под лампата в коридора. Вратите на всички стаи бяха отворени, леглата им — ненужно разбъркани. Азер дишаше тежко. В бързината и гнева си не се беше сетил за червената стая. Беше забравил за тесния коридор с просто дървено дюшеме, който завиваше към задното стълбище. Откакто беше купил къщата, не бе имал причина да ходи там, всъщност никога не бе виждал тази част от дома си завършена, след като беше освободена от нежеланите вещи на предишните собственици и скромно обзаведена от Изабел. Не бе намерил повторно това място, но то си стоеше отвъд паметта му, точно както Стивън се бе боял, че може да се случи и с него.
Стивън седеше срещу Изабел във влака, който ги отнасяше на юг към Соасон и Реймс. Изпитваше първична гордост от победата, от факта, че беше спечелил, че беше убедил Изабел да тръгне срещу традицията и солидните аргументи и да направи нещо трудно и опасно. Освен това се чувстваше дълбоко щастлив, че бе с жената, която обичаше, че за първи път вижда неоспоримо доказателство, че тя е негова. Изабел се усмихна, после поклати недоверчиво глава със затворени очи. Когато пак ги отвори, в тях имаше примирение.
— Какво ще кажат хората? Как ще го съобщи на Берар и приятелите си? — В гласа й имаше любопитство, но не и тревога.
— Не за първи път жена напуска съпруга си. — Стивън нямаше представа какво ще каже Азер, но не му се искаше и да предполага. Струваше му се важно с Изабел да се съсредоточат върху себе си.
Влакът беше последен за вечерта, затова нямаха голям избор за посоката. Когато отидоха на гарата, Изабел уви шал около лицето си, боеше се да не я разпознаят, докато се качва на влака. Щом поеха на юг през равнината, тя се отпусна; може би й предстояха години, за които щеше да съжалява, но непосредствената драма и възможният обрат бяха избегнати.