Влакът спря пред слабо осветена сграда и те видяха през прозореца как един носач разтоварва пощата. След това пое с количка, пълна с кутии, към дървена постройка, зад която започваше празният двор. Лицето на мъжа изглеждаше бледо в тъмнината. Чад него се виеше спретната улица, водеща нагоре към блещукащите мъгливи светлинки, проблясващи иззад пердета и щори.
Влакът потрепери, затрака, напусна гарата и пое на юг в спокойната нощ. Лятото почти свършваше и във въздуха се усещаше хлад. На изток се простираха гористите Ардени, а зад тях — Рейн. След спирка в Реймс поеха покрай река Марна през Жоанвил. От време на време тъмната река се озаряваше от лунна светлина, когато влакът поемаше успоредно на нея, преди да се отклони през насипи и тунели, чиито високи стени го обгръщаха в мрак.
Докато се движеха на юг, Изабел седна до Стивън и положи глава на гърдите му. От ритмичното потракване на влака очите й започнаха да се затварят и тя заспа, когато локомотивът започна да си проправя път към мястото, където Марна се вливаше в Мьоз, която пък свързваше Седан и Вердюн. Пътят през родните й полета след това стана равен и лесен.
Тя сънува безкръвни лица, огрени от розови светлини; Лизет на стълбищната площадка без капчица кръв по бузите под червеникавите отблясъци, изгубено момиче, както и други като нея, хванати в капана на някакъв проход през времето. Ритмичното движение на влака умножаваше лицата в сънищата й. Всичките бяха бледи, с тъмни, втренчени и невярващи очи.
Отседнаха в хотел в курортния град Пломбер. Беше сива сграда, обрасла с гъст бръшлян, с балкони от ковано желязо. Стаята им беше на втория етаж и гледаше към влажна градина със счупена беседка и множество огромни кедрови дървета. Зад оградата в далечния край бяха минералните бани, за чиито води се говореше, че лекували ревматизъм, болки в гърдите и някои болести на кръвта. В хотела имаше около десетина гости, повечето възрастни двойки, които се хранеха в богато декорираната трапезария. Първите три дни Стивън и Изабел почти не излязоха от стаята си. Изабел беше уморена от пътуването и от напрежението след онова, което бе сторила. Спеше в голямото дървено легло с табли във формата на лодка, а Стивън седеше до нея с часове, четеше книга, пушеше цигари или наблюдаваше от балкона притихналия малък курорт.
Свенливата камериерка оставяше подносите с вечерята пред вратата им и се затичваше обратно по коридора. На третия ден Стивън слезе сам в трапезарията и седна до прозореца, гледащ към площада. Собственикът на хотела му донесе меню.
— Добре ли е съпругата ви? — попита той.
— Добре е, благодаря ви. Просто е малко уморена. Очаквам я да слезе утре.
Гостите кимаха за поздрав на Стивън, когато сядаха по масите си. Той им се усмихваше в отговор и отпиваше от виното, което бе поръчал. Сервитьорът му донесе риба в тежък сметанов сос. Стивън пийна отново от чашата си и се отпусна в спокойната атмосфера на този чужд за него свят. Сигурно от години нищо не се беше променило в подредената рутина на хотела, нито във въздуха или тежката храна, приготвяна по рецепти от осемнайсети век, или пък във вероятно въображаемите качества на водата и ограничения буржоазен живот, който предполагаемата лековитост на изворите бе осигурявала на градчето. На четвъртия ден Изабел се осмели да излезе с него на разходка. Хвана го под ръка, сякаш бяха отдавна женени и двамата забродиха по улиците. Поседяха известно време в парка, в който почти нямаше трева, после пиха кафе на площада срещу мъжкото училище.
Стивън беше безкрайно любопитен. Молеше Изабел да му опише ранния си живот най-подробно; по нищо не личеше историите от Руан да го уморяват.
— Разкажи ми повече за Жан.
— Вече ти казах всичко, за което се сетих. А сега ти ми разкажи как се озова тук и в тази фирма.
Стивън въздъхна бавно.
— Няма много за разказване. Баща ми е работил за пощите в равнинната част на Англия, наречена Линкълншир. Майка ми — във фабрика. Не са били женени и когато тя забременяла, той е изчезнал. Никога не съм го виждал. От онова, което по-късно чух за него, изглежда, е бил обикновен човек, който е взимал всичко, до което е можел да се докопа, и е предпочитал да не си плаща.
— Това ли според теб е обикновен човек?
— Така живеят хората. Вероятно баща ми е имал известен чар, макар да не е бил красавец и в никакъв случай не е минавал за съблазнител. Просто мъж, който обича жените. Предполагам, че имам полубратя и полусестри из цяла Англия, макар никога да не съм се срещал с тях. Майка ми напуснала фабриката и отишла да живее при родителите си, които се трудели на село. Баща й бил селскостопански работник. След това станала прислужница в богат дом. Също като Маргьорит.