Изабел наблюдаваше изражението на Стивън, докато той говореше. В гласа му не се долавяше никаква емоция, макар челюстите му да бяха леко стиснати.
— Но майка ми от своя страна също нямаше силен характер. Като бях малък, исках от нея да докаже, че може да бъде самостоятелна и без баща ми, че можем напълно да забравим за него. Но тя пак забременя от някакъв мъж, който работеше в същата къща. Обичаше ме, но не се е грижила много за мен. Отгледа ме дядо ми, който ми показваше как да ловя риба и зайци. Бях истинско селско момче. Той ме научи и да крада, и да се бия. Беше млад, не беше навършил още шейсет години, и в отлична форма. Смяташе, че всеки трудещ се човек трябва да подпомага доходите си както намери за добре. Биеше се с голи ръце за пари, ако му предложеха достатъчно голяма сума, и крадеше от по-богатите къщи наоколо. Най-вече храна и животни, които ловеше с капани.
Майка ми избяга с мъжа, с когото се беше запознала в къщата, където работеше. Чух, че са заминали за Шотландия. Скоро след това арестуваха дядо ми по дребно обвинение и го пратиха в затвора. В своя защита той каза, че трябва да си остане вкъщи, за да се грижи за мен. Съдът разпореди да ме пратят в сиропиталище в близкия град, тъй като той не можел да ми бъде настойник. Бях щастлив да тичам на воля, живеейки при баба ми, а изведнъж ме облякоха в нещо като туника и ме накараха да лъскам подове и маси в огромна тухлена сграда. Трябваше и да учим — нещо, което не бях правил преди.
Оттогава помня неща, които няма да забравя, докато съм жив миризмата на сапуна, с който миехме подовете, и докосването на униформата до кожата. Помня голямата стая с толкова висок таван, че почти не го виждах, и дългите маси, на които се хранехме. Щях да бъда напълно щастлив с баба. Никога преди не бях виждал толкова много хора на едно място и покрай това всеки от нас ми изглеждаше незначителен. Обземаше ме паника, сякаш всички бяхме сведени до бройка, до множество безименни души, които нямат никаква стойност в очите на останалите.
Онези от нас, които имаха семейства или близки, при които да отидат, ни пускаха от време на време. Прекарвах по един ден с баба и дядо. Той беше излязъл от затвора. Веднъж се сбих с някакво местно момче и го нараних повече, отколкото възнамерявах. Не помня кой започна пръв, нито за какво беше свадата. Може и аз да съм бил виновен. Видях го как пада на земята и се учудих какво съм сторил.
Родителите му повикаха полиция и стана голяма бъркотия. Върнаха ме обратно в приюта, защото бях прекалено малък, за да ме съдят. Писаха за случката в местния вестник и един непознат човек на име Вон сигурно го е прочел. Баба беше развълнувана, защото той беше богаташ и казал, че иска да ми помогне.
Посети ме и дълго разговаря с мен. Беше убеден, че съм умен и трябва да ми се даде шанс да се усъвършенствам. Попита ме дали бих позволил съдът да го назначи за мой настойник. Бях готов на всичко, за да се измъкна от сиропиталището, а и баба и дядо бяха доволни, че някой друг ще поеме отговорността за мен.
— Отне около година, за да се уредят формалностите. Той беше доста известен в околността. Бил е магистрат, но не се беше женил и нямаше деца. Настоя през деня да ходя на училище, а вечер сам ме обучаваше. Живеех в дома му и някак си успя да ми издейства място в класическо училище.
— Какво училище?
— В което преподават латински, старогръцки и история. Учат те как да използваш нож и вилица.
— Ти не знаеше ли това преди?
— Не бях умел с приборите. Но там си научих добре всички уроци. Отначало ми беше трудно, защото бях много изостанал. Но учителите ме насърчаваха.
— Значи той е бил твоят благодетел, като добрия дух от приказките.
— Да. С една разлика. Не го харесвах. Мислех, че ще се отнася с мен като със свой син. Но не беше така. Само ме караше да работя. Предполагам, че е бил някакъв радетел за обществени реформи — като свещениците, които обикалят лондонските бордеи и работят с момчетата там. Мисля, че интересът му към образованието ми беше някакъв заместител в живота му. Никога не прояви каквато и да е топлота към мен, само искаше да знае колко съм напредвал в обучението си.