— Но сигурно си му бил благодарен.
— Да, бях му благодарен и още съм. Пиша му от време на време. Когато завърших училище, той ме изпрати на събеседване за работа в една лондонска фирма, която ми плати да отида в Париж, да науча френски и да се запозная с текстилната индустрия. След това работих в Лондон, живеех на квартира в квартал на име Холоуей. После ме пратиха в Амиен.
Погледна я с облекчение. Изповедта му беше свършила.
— Това е.
Изабел му се усмихна.
— Това ли е всичко? Целият ти живот? Изглеждаш ми толкова възрастен. Понякога ми се струва, че си по-голям от мен. Мисля, че е заради очите ти. Тези големи тъжни очи. — И тя погали лицето му с върховете на пръстите си.
Когато се върнаха в хотела, Изабел влезе в банята. Забеляза с разочарование, че въпреки огромното си безразсъдство, отново кървеше, и то точно в срок.
След една седмица в Пломбер поеха на юг. Стивън писа до фирмата си в Лондон, като приложи докладите и обясни, че няма да се върне на работа. В Гренобъл отпразнуваха двайсет и първия му рожден ден и той изпрати писмо на Вон, в което му благодареше за настойничеството, което вече беше приключило. Останаха там, докато Изабел получи малко пари от Жан, за което я беше помолила с писмо. Стивън все още имаше две едри английски банкноти, които настойникът му беше дал, в случай че възникне извънредна ситуация.
През октомври се озоваха в Сен Реми дьо Прованс, където Изабел имаше братовчедка по майчина линия. Наеха малка къща и Изабел писа на Маргьорит, като добави малко пари в плика, да й изпрати куфар с дрехи. Случайно купеното по пътя не можеше да замени тоалетите, внимателно подбрани в магазините в Амиен, Париж и Руан, нито тези, които сама бе ушила.
Отново прекрасна в кървавочервената си пола, Изабел прочете на Стивън писмото на Маргьорит, докато закусваха във всекидневната с изглед към улицата.
Скъпа мадам,
Не познах почерка ви, сигурно сте накарали мосю да пише вместо вас. Изпращам ви дрехите, които поискахте. Лизет е много добре, благодаря, и се държи прекрасно с мосю. Грижи се за него и изглежда щастлива. Малкият Грегоар също се справя, макар да не ходи редовно на училище. И аз съм добре, макар ужасно да липсвате на всички ни, без вас не е същото. Мосю и мадам Берар се отбиват при мосю почти всяка вечер и понякога чувам двамата господа да водят дълги разговори. Постъпих както ми казахте и не съм показвала писмото ви на никого, за да не знаят, че сте в Сен Реми. Чудя се как ли е там и се надявам да сте здрава. Всичко в къщата е наред и очакваме скоро да се върнете.
Най-сърдечни пожелания от Маргьорит.
Стивън скиташе из улиците на почти пустия град. Фонтанът на площада, край който хората се събираха през лятото, навяваше хлад от каменния си басейн. Отворените кепенци на къщите се блъскаха в стените под напора на есенния вятър, който нахлуваше от юг. Стивън нямаше нищо против самотата, нито против куката, която го очакваше на работното му място. Беше си намерил работа като помощник на един производител на мебели. Занимаваше се с предварителното проучване и планирането, а от време на време му позволяваха да свърши и нещо по-сложно по дизайна и резбата. По обед заедно с останалите си четирима колеги отиваха в един бар, пушеха и пиеха пастис. Макар да знаеше, че им се струва странен и да се опитваше да не се натрапва той им беше благодарен, че го приеха в компанията си.
Вечер Изабел му приготвяше вечеря от това, което бе успяла да намери на пазара. Беше критична към предлаганото по сергиите.
— Заешко с домати, май само това ядат — каза тя, докато поставяше голямата тенджера на масата. — У дома имах избор между поне десетина вида месо.
— Макар Пикардия да не е гастрономическият център на Франция — отвърна Стивън.
— Не ти ли харесваше храната?
— Напротив. Особено ми беше приятно да обядвам с теб и Лизет. Но не мисля, че някой ценител на изисканата кухня от Париж би намерил на какво да се зарадва в местните ресторанти.
— Е, тогава да не идва — сопна се Изабел, защото й се стори, че той критикува готвенето й.
— Не се ядосвай — каза той и я погали по бузата.
— А и ножът е различен е от онези, които съм използвала досега.
— Тогава внимавай повече. А сега седни и хапни малко заешко.
След вечеря четяха книги, седнали от двете страни на камината. Лягаха си рано в спалнята в задната част на къщата. Изабел я беше боядисала и беше ушила нови пердета. Снимките й бяха наредени върху евтината ракла, а огромният резбован гардероб пращеше по шевовете от роклите й. На пазара нямаше много цветя, но се намираше лавандула, която тя поставяше в безбройните сини вази из цялата къща. В сравнение с буржоазния разкош на булевард „Канж“ спалнята беше аскетична. Но пък заради вещите на Изабел в нея на Стивън му се струваше, че носи част от атмосферата в Амиен. Копринените чорапи, които понякога висяха от някое чекмедже, и купищата фино бельо от най-деликатната материя, която можеше да се намери по магазините, смекчаваха строгостта на голите дъски. В общата им спалня Стивън се чувстваше привилегирован от близостта с интимния й свят, до който дори съпругът й не беше допускан. Спяха заедно, макар че допирът до тялото на Изабел понякога го караше да се чувства неловко и той често взимаше одеяло и се местеше за през нощта на дивана във всекидневната.