Лежеше сам, взираше се в тавана, в голямата камина, в кухненския кът и черните висящи прибори. Мислите и сънищата му не бяха изпълнени с простора на Линкълншир, нито с големите маси в пансиона и редовните прегледи за въшки; не се замисляше и за това как внезапно напусна работата си и повече нямаше да се занимава с разрешителни, товарителници и бали с памук из доковете в източен Лондон. Мислеше за мига и за утрешния ден, за капсулата на съществуванието, в която той и Изабел живееха в някакъв град и свят извън нея. Това беше съществувание, което сам беше извоювал, но чувстваше, че някаква по-висша сила няма да им позволи да останат в него.
Мислеше и какво ще прави на другия ден на работа. А понякога умът му беше напълно изпразнен и просто се разхождаше, проследявайки с поглед очертанията на гредите над главата му.
Минаха два месеца, най-свирепите зимни ветрове се укротиха и се възцари леден покой, който направи тротоарите опасни и спря водата във фонтана. Изабел си стоеше вкъщи през по-голямата част от деня, докато Стивън беше на работа. Убиваше време, като пренареждаше интериора по свой вкус и готвеше супи и яхнии, които сервираше за вечеря. Удобният живот в Амиен с любезните доставчици от галантерията и бакалията не й липсваше. Изобщо не я беше грижа, че по цял ден се занимаваше с къщна работа, която дори Маргьорит предпочиташе да остави за мадам Боне. Братовчедка й, чийто съпруг беше съдържател на аптека, често я посещаваше и затова не се чувстваше самотна.
В края на декември обаче тя не прокърви. Погледна малкото черно тефтерче, в което си отбелязваше дните, и видя, че вече е време. И до края на януари това не се случи. На Изабел това й се струваше в реда на нещата. Трудно й беше да мисли за кръвта като за знак за нов живот, за надежда, както Жан й беше казала, когато за първи път я видя да хлипа уплашено; а сега, когато беше спряла, й се струваше, че е излекувана. Беше спряла да се топи в кръвоизливи; цялата й сила се беше съсредоточила навътре в безмълвно съзидание. Не каза нищо на Стивън.
Една събота по обяд тя отиде да го посрещне след работа и двамата тръгнаха на разходка. Спряха за малко в едно кафене, за да може той да се подкрепи, след това минаха покрай общината и поеха по тясна търговска уличка към покрайнините на града. Дъхът им оставяше изтъняващи следи след тях, докато катереха лекия наклон, който извеждаше извън града. Стигнаха до някакъв площад — последния знак на цивилизацията, преди улицата да се превърне в път и да изчезне в сиво-моравото поле.
На Изабел й се зави свят и поседна на една пейка. По челото й беше избила лека влага, която започваше да се заледява под зимния вятър.
— Ще ти намеря амонячни соли — каза Стивън и тръгна към аптеката.
Изабел седеше притихнала, чудеше се дали да разкопчае палтото си и да пусне под него хладния въздух, или да се увие по-добре, за да се предпази от студа.
Смяташе да каже на Стивън за бебето, което беше сигурна, че очаква, но нещо я караше да отлага. Искаше й се да му го подари веднага, без да минава през мъчителна бременност. Не желаеше да се грижат за нея или да й показват специално отношение. Смяташе, че малките промени в тялото й са само нейна работа, дори не и на мъжа, който бе причината за тях.
Вече обичаше това дете. Представяше си, че ще е момче, виждаше усмихнатото му открито лице. Не виждаше сбръчкано бебе, а младеж с безупречни маниери, по-едър от нея, който щеше да я прегърне покровителствено през рамото, преди да се върне към някаква не много тежка работа на полето. В съзнанието й той нито за миг не беше хлапе, нито солиден успял мъж, каквато беше амбицията й за него, а винаги щастлив младеж на неопределена възраст.