Мислеше си за всички майки по селата покрай тесния път, водещ към града. Имаше милиони млади мъже, силни и усмихнати също като нейното момче, които работеха в полята. Не се познаваха, не се бяха срещали, не беше им минавало през ума, че са близки по някакъв начин помежду си, не се бяха замисляли за връзката си със страната, в която живееха, защото това се случваше само във време на война.
Изабел изпита съжаление към родителите си и техния дълъг живот. Очакваното дете вече беше започнало да укротява най-силните й копнежи. Нуждата, която то бе задоволило у нея, беше толкова дълбока, че преди дори не си беше давала сметка за нея; сякаш беше осъзнала колко е била гладна, чак след като се бе наяла. И сякаш балансът на нуждите й и тяхната сила се бяха променили. Чувстваше се по-близка до момичето, което беше, докато живееше с родителите си. Един прекъснат кръг се беше затворил. И макар мисълта да беше успокояваща, тя влечеше след себе си и някои съмнения за онова, което беше сторила; искаше й се да се види със семейството си или поне със сестра си Жан. Най-много с нея искаше да поговори. Смяташе, че тя първа трябва да научи за детето.
Започна да чувства неудобство заради стореното от нея и Стивън в дома на Азер. Стивън изглеждаше толкова сигурен във всичко, а тя беше така обладана от желание, че му се беше доверила. Беше последвала инстинктите си, а когато изпитваше съмнения, намираше подкрепа в неговата увереност и в нежността му. Но когато страхът и вълнението от престъпването на забраните изчезнаха, желанието й отслабна.
В южняшката зима прекалено дръзката им любовна афера изглеждаше като от друг сезон. Изабел беше влязла в една църква в Сен Реми, за да се изповяда на местния свещеник, но откри, че не може да се застави да опише в подробности случилото се между тях. Свещеникът я прекъсна почти веднага след като си призна прелюбодейството. Разкаянието сякаш нямаше никаква връзка с греха; то като че ли формално бе извадено от някакъв регистър, в който бяха степенувани подобни банални прегрешения. Изабел не почувства удовлетворение и макар да не съжаляваше за станалото, започна да изпитва вина.
Стивън се върна с шишенце амоняк и седна до нея на пейката.
— Чудя се какво ти е — каза той. — Може би не се храниш достатъчно вкъщи. От това може да ти се завие свят. Донесох ти и сладкиш.
— Не, не мисля, че е от това. Не е нищо сериозно. — Сложи длан върху неговата. — Не се тревожи за мен.
Тя му се усмихваше толкова сладко и сърдечно, сякаш той се нуждаеше от грижи и закрила. Разчупи сладкиша на две и му предложи половината. Порой от жълти трохи се посипа помежду тях върху дървената пейка.
Чу се пърхане на криле. Едър гълъб, привлечен от трохите, се спусна от сградата зад тях и кацна нахално между двамата.
— Мили боже! — Стивън скочи ужасен от мястото си.
Изабел изглеждаше развеселена от безстрашието на гълъба, но въпреки това погледна тревожно нагоре.
— Какво има?
— Птицата, птицата. За бога, разкарай я.
— Това е просто гълъб…
— Разкарай го, моля те.
Изабел изпляска с ръце и едрата птица се вдигна обратно във въздуха, прелетя над площада и кацна в клоните на едно дърво, откъдето продължаваше да следи трохите.
— Какво ти става, скъпи? Целият трепериш.
— Знам, знам. Съжалявам. Ще се оправя.
— Беше просто обикновен едър гълъб, нищо нямаше да ти направи.
— Знам. Не че се боя да не ме нападне. Просто някакъв особен страх.
— Ела, седни. Хайде. Седни до мен и дай да те прегърна. Точно така. Горкото ми момче. По-добре ли си? Да те погаля ли по косата?
— Не, всичко е наред. Извинявай, че вдигнах толкова шум.
— Ама как се развика!
— Знам.
Стивън постепенно се успокои.
— Винаги съм мразел птиците. Нали ти разказвах за онова момче, което ударих и заради което ме върнаха обратно в приюта? То ме дразнеше заради едни врани, които управителят на ловното стопанство беше приковал към оградата. Приближих се и погалих едната, за да покажа, че не ме е страх. А под крилете й и в изцъклените й очи имаше червеи. — Той потръпна.
— Значи птиците те връщат на онова място? — попита тя.
— Отчасти — да. Но винаги съм ги мразел, още преди тази случка. Има нещо жестоко и праисторическо в тях.
Тя стана и взе ръката му. Взря се за миг в тъмнокафявите му очи, в симетричната красота на бледото му лице. Кимна едва доловимо и се усмихна.