— Значи все пак има нещо, от което се страхуваш — каза тя.
Седмица по-късно, докато режеше зеленчуци на масата, Изабел усети болка точно под кръста. Сякаш я пронизаха с шиш за плетене с големи топчета, нанизани на него. Притисна с разтворени длани мястото на болката и се отпусна тежко на стола край масата. Ако не мърдаше и се съсредоточеше, щеше да запази бебето; нямаше да му позволи да й избяга. Добре поддържаните й пръсти нежно се сплетоха върху областта, в която си представяше, че се намира едва забележимото създание. Пулсът й премина през плата на роклята и меката кожа под нея към кухината, пазеща новия живот. Заповяда му да остане там, опитваше се да го подкрепи с грижливите си длани, но усети нови остри бодежи в утробата си. Отиде в спалнята, легна и чак тогава откри кръвотечението, което не можеше да спре.
Следобед си облече палтото и намери лекаря, който й беше препоръчала братовчедка й. Той беше плешив мъж с дълбок глас и гънки тлъстина по врата, които почти покриваха колосаната му бяла яка. Не се впечатли от тревогата й, докато я преглеждаше, и говореше с кратки и ведри изречения. Изпрати я с махване на ръка към манипулационната, където щяла да намери съд с вода. Обясни й, че резултатите от изследванията ще са готови до седмица и да му се обади тогава. Мушна един сгънат лист хартия в дланта й и й каза да плати на регистраторката на излизане.
По обратния път към вкъщи Изабел се отби в църквата и седна на една пейка в дъното. Вече нямаше желание да се изповядва, но поне пред себе си искаше да признае чувството си за вина, че се е отдала на физическото удоволствие. В ледения храм в ума й нахлуха неприлични сцени от следобедите на бул. „Канж“. Представи си набъбналата плът на Стивън пред лицето и устата й; усети я да влиза във всяко нейно незащитено отверстие, и то не против волята й, а по собственото й жадно и отчаяно настояване.
Отвори очи и поклати глава, за да прогони светотатствените картини от главата си, изпитваше срам, че си ги представяше в църква, макар и само защото искаше да ги изповяда. Погледна към олтара, където имаше осветено от свещи дървено разпятие; лъскавата плът под ребрата беше прободена от меча на римски воин. Помисли си колко прозаично телесно е било това страдание — разкъсаната кожа по челото, краката и ръцете, разсичането на плътта от пироните и стоманата. А щом дори божествената саможертва се изобразяваше по такъв начин, й беше трудно да си представи как човешкият живот би могъл да се извиси над ограниченията на пулса, кожата и разложението.
Изабел написа:
Скъпа моя Жан,
Толкова ми липсваш, не само през последните няколко седмици, но и през годините преди тях, в които така й не се видяхме. Колко съжалявам сега за това. Чувствам се като дете, което е потънало в игри, но изведнъж се сепва и осъзнава, че се е стъмнило, а то е далеч от вкъщи и няма представа как да се прибере.
Ужасно искам да те видя и да поговорим за случилото се. Бременна съм, макар че миналата седмица си помислих, че съм изгубила детето. Имам странни болки и кървене, но лекарят казва, че това било нормално. Според него може да имам вътрешно нараняване, което да причинява кръвоизлива и което може да изхвърли бебето. Трябва да си почивам и да не се напрягам.
Все още не съм казала на Стивън. Не знам защо не мога да го направя. Обичам го истински, но той малко ме плаши. Не съм сигурна, че ще разбере колко съм щастлива от бременността си и колко се тревожа от мисълта, че мога да я загубя. Почти не говори за подобни неща. Дори когато споменава собственото си детство, го прави сякаш става въпрос за друг човек. Как би могъл да изпита привързаност към нещо, което все още не съществува?
Има и нещо по-лошо, Жан. Когато бяхме малки, аз бях изтърсакът, никой не ми обръщаше внимание (освен теб, разбира се) и ми позволяваха да правя каквото си поискам, стига да пазех роклята си чиста и да съм любезна на масата за хранене. А аз исках да опозная света. Помниш как заявих, че ще отида в Африка? Сега ми се струва, че съм опознала света по друг начин. Той съсипа Рене, макар да не му дължа почти нищо след отношението му към мен. Освен това нараних Лизет и Грегоар и, разбира се, мама и татко, макар че не знам дали напоследък татко изобщо забелязва какво се случва около него. Ще обичам детето и ще го закрилям с всички сили, но няма да съм идеалната майка, след като толкова много се компрометирах.
Когато ми е най-тежко, ми се струва, че отидохме прекалено далеч. Със Стивън бяхме безстрашни — или безскрупулни, би могла да кажеш ти — нямахме съмнения, че постъпваме правилно. Действията ни сами се оправдават, обичаше да казва Стивън. Струва ми се, че изгубихме посоката. Самотна съм като дете в мрака. И макар да се чувствам изгубена, бих могла да намеря пътя към вкъщи, ако тръгна веднага.