Знам, че ти изглеждам жалка. Сигурно си казваш: тя направи своя избор, не може отново да променя решението си. Но толкова отчаяно желая да те видя, толкова ми се иска да вземеш бебето в ръцете си, когато се роди, и да го прегърнеш. Ще ми се да поседна на леглото в стаята ти и да усетя върху главата си ръката ти, която разресва заплетената ми коса. Какви побъркани мисли и импулси ме отпратиха толкова далеч от теб?
Изабел се задавяше от сълзи и не можеше да продължи писмото. Жан вече беше показала достатъчно доверие към нея, когато първия път й писа да я помоли за пари. Не познаваше Стивън, но от любов към сестра си им изпрати от собствените си средства. Не беше честно, помисли си Изабел, да иска нещо повече от нея.
Отпусна глава върху ръцете си, както беше седнала край кухненската маса. Чувстваше се измамена. Вярваше, че е един човек, а се оказа друг. Как да знае дали да се довери на последните си пориви, или да очаква те да бъдат потиснати от по-силни? В безпорядъка на чувствата й единствената постоянна емоция беше привързаността й към детето в нея. По причини, които не можеше да разгадае, благополучието му не беше гарантирано от сегашния й живот — далеч от вкъщи, със Стивън, в този замръзнал град.
Стивън също мислеше за дома. Къщичката на дядо му беше в края на селото и от нея се откриваше гледка към църквата, към грозните нови сгради зад нея и големия път, водещ на север. В другата посока се простираха равни бледозелени поля, сливащи се с обезлистената гора, в която местните фермери ловуваха.
Искаше някой ден да заведе Изабел там. Не беше сантиментално привързан към идеята за дом, не тъгуваше за крадливия си дядо и отсъстващата си майка, просто искаше да види Изабел на този фон, за да може да свърже различните периоди от живота си.
Изненада се от новооткритата у себе си нежност, която цялата сега беше насочена към Изабел. Когато сутрин дялкаше дървесината, си представяше колко гладка трябва да стане, за да може тя да ходи боса по нея. Ако досадната работа започваше да го потиска, мислеше как лицето й ще светне, когато той се прибере вечерта. За него тя беше престанала да бъде обект на плашеща страст, сега най-голямата му грижа беше нейното благоденствие, макар да не бе изгубил усещане за нейния престиж, за по-голямата й възраст и положението й.
Междувременно Изабел тайно кроеше планове да посети Жан в Руан. Каза на Стивън, че ще отсъства само няколко дни, но след като стигнеше там, щеше да реши дали да се върне или не. Щеше да дойде моментът да признае всичко на Стивън.
След още една седмица бременността й започна да личи. Стивън забеляза, че е наедряла, но тя отскоро беше започнала да изпитва някакъв свян, който не му позволяваше да я разглежда подробно без дрехи. Забеляза също така, че разговаря по-малко с него и се зачуди защо. Струваше му се притеснена и отнесена. Това беше периодът, когато отново бе почувствала силна болка и бе прокървила.
Един ден, докато той беше на работа, тя събра багажа си в малък куфар и седна на масата, за да му напише бележка.
„Струва ми се, че отидохме прекалено далеч и трябва да се върна“, започна тя, но скъса листа и прибра парчетата в джоба си. Нямаше как да му обясни чувствата си. Огледа всекидневната с кухненския кът и масивната камина, която отначало толкова й беше харесала. Качи се на горния етаж, за да зърне за последно грубото дюшеме в спалнята и пердетата, които сама беше ушила. После излезе и тръгна към гарата.
Когато вечерта Стивън се прибра, веднага забеляза, че някои дрехи, лични принадлежности, снимките и бижутата й са изчезнали. Отвори гардероба. Повечето й рокли още си бяха там. Извади една, която беше носила скоро след като бе пристигнал на булевард „Канж“. Беше кремава, с шумолящи поли, копчета от слонова кост и твърд корсаж. Вдигна я пред лицето си, след това я притисна в прегръдките си.
Почувства се като блоковете дървесина, които понякога цепеха в задния двор на фабриката, точно в мига, в който брадвата се забива за пръв път, след това се вдига и се стоварва на земята, а дървесината се разцепва от горе до долу, без да падне и една треска.