— За бога, Файърбрейс — чу той съскането на Уиър в ухото си. — Хората едва дишат.
Джак вдигна ръка. Вслушваше се за отличителното почукване по дървени греди, набивани в стените. Ако наблизо имаше тунел, щеше да чуе и звуци от лопати или от влачене на торби с пръст.
Отново нещо тупна, но не беше глухо като удар върху дърво, по-скоро в пръстта беше отекнал взрив. Джак пак се напрегна до краен предел. Звук като от падане на чувал с картофи прекъсна концентрацията му. Търнър се беше свлякъл на пода на тунела. Джак взе решение.
— Гърмежи — каза той.
— Сигурен ли си? — попита Уиър.
— Да, сър. Доколкото бих могъл да бъда.
— Добре. Кажи им да пуснат пак притока на въздух. Файърбрейс, връщай се обратно на кръста. Вие двамата вдигнете Търнър на крака.
Джак изпълзя обратно в мрака с краката напред, а Евънс му помогна да се върне в старото положение и му подаде лопатата. Той се зарови в пръстта пред себе си, доволен, че отново беше зает с механична физическа работа. Невидимият Евънс риеше с ръце край него. Към края на смяната си започна да си въобразява разни неща. За миг си представи, че се намира в лондонска кръчма, вдига чашата си с бира към лампата и гледа през нея голямото позлатено огледало зад бара. Яркият отблясък го накара да премигне и това го върна към реалността и калта наоколо. Евънс продължаваше да рие. Джак отново замахна пред себе си и ставите на ръцете му изпукаха.
Евънс изруга под носа си, а Джак се пресегна и го стисна в знак на упрек. Евънс се беше опитал да запали свещ, но нямаше достатъчно кислород. Клечката се нажежи до червено, но не искаше да пламне. Двамата мъже се спряха и се заслушаха. Чуваха собственото си дишане, увеличено до грохот от тишината. Затаиха дъх — нищо. Бяха стигнали до края на света. Джак усещаше мириса на влажната пръст и на потта на Евънс. Обикновено долавяха как нагласят с ръце гредите по стените на тунела, но сега и този предпазлив звук беше изчезнал. Тясната галерия се беше затворила около тях. Джак усети как Евънс го стисна за ръката. Дишането му пак се учести. Нещо сигурно се беше случило отзад.
— Добре — каза Джак, — измъкни ме оттук.
Евънс издърпа дървената подпора и му помогна да се претърколи. Пълзяха обратно, докато видяха светлина от лампа. Уиър стоеше полуизправен в ниския тунел. Хвана се за ухото, след това им махна да се облегнат на стената. Започна да шепти без глас някакво обяснение, но преди да го завърши, в тунела се чу тътен и покрай тях премина огромно кълбо от пръст и камъни. Беше повлякло четирима мъже със себе си, главите и крайниците им се носеха заедно с почвата. Джак, Уиър и Евънс бяха прилепени към стената от взрива и това ги спаси от летящите отломки. Джак видя част от лицето и косата на Търнър, все още прикачени към черепа, да се търкалят и накрая да спират там, където тунелът се стесняваше и където той доскоро копаеше. До крака му имаше ръка с ефрейторска нашивка, но повечето от телата бяха набити във влажната пръст.
— Махайте се, преди това да се повтори — каза Уиър.
Назад, по посока на окопа някой вече беше внесъл нова лампа в тъмнината.
Джак хвана Евънс за рамото.
— Хайде, момче, тръгвай веднага.
На повърхността се мръкваше и валеше дъжд. Покрай Джак се бутаха войници с носилки, а той само стоеше, премигвайки, на върха на шахтата и вдишваше влажния въздух. Уиър освободи мъжете и отиде да намери полеви телефон. Джак се отдалечи от входа на тунела и пое към мястото си в окопа.
— Имаш писмо, Джак — каза Бил Тайсън. — Пощата пристигна тази сутрин. — Бяха се сгушили под една дървена рамка с опънат върху нея брезент. Артър Шоу, третият, който споделяше подслона им, се опитваше да свари чай на газов котлон.
Писмото да Джак беше от съпругата му в Едмънтън.
„Скъпи Джак — започваше то. — Как я караш?“
Сгъна го и го прибра във вътрешния си джоб. Умът му не можеше да понесе далечния свят, за който почеркът й напомняше. Боеше се, че няма да разбере писмото, че може би тя му съобщаваше нещо важно, което той беше прекалено уморен да проумее. Отпи от чая, който Шоу му донесе от мъглата.
— Търнър е мъртъв — каза той. — Заедно с поне още двама други.