Заедно с пощата бяха пристигнали и провизии — няколко консерви с яхния и варено говеждо, предвидени за обяд, но имаше и хляб, и сладко, които щяха да му дойдат добре с половината чаша чай. Огладнял от работата под земята, Джак се нахрани бързо на импровизираната маса в дъното на комуникационния окоп. Понякога мъжете, които носиха порционите, съобщаваха ненадеждни новини за движението на войските и плановете от тила, но днес не казаха и дума. Джак се наяде мълчаливо и се върна на позицията си.
Синът му Джон се беше родил преди осем години, когато Маргарет бе почти на четиридесет и те почти се бяха отчаяли, че ще имат деца. Беше будно момче, тъничко и бледо, с разсеян поглед и често избухваше в пронизителен смях. Физическата му слабост се съчетаваше с простичък ум. Другите момчета на улицата го пускаха да играе с тях само когато не им достигаха хора. Беше вратар на футболните им мачове и му позволяваха да батира на крикет само в извънредни случаи.
Джак се вгледа във внимателно изписаните от съпругата му думи и се опита да извика лицето на момчето в паметта си. В мрака на дъждовната вечер, когато единствената светлина идваше от парчето свещ на Тайсън, се виждаше трудно. Затвори очи и си представи коленете на сина си под разръфаните сиви къси панталони, големите зъби, които се показваха като се усмихнеше и рошавата коса, през която понякога прекарваше бащинска ръка.
На фронта почти не се сещаше за дома. В портфейла си носеше снимка на Маргарет, но не и на Джон. Вечно имаше прекалено много неща, за които да мисли и не оставяше ума си да се занимава с маловажни работи. Не се беше прибирал от почти година. Не можеше да повярва, когато Шоу му каза, че при подходящи атмосферни условия оръдията се чуват чак в Лондон. Мястото, на което се намираше, честите слизания под земята, липсата на ясна представа къде е най-близкото село го караха да се чувства толкова отдалечен от онези улици и къщи, все едно се беше преселил в друг свят.
Тази вечер застана на пост в дъното на окопа вместо Тайсън, който все още не се беше върнал изпод земята. Сапьорите по принцип не даваха караул, но командирът им сключи споразумение с колегата си от пехотата. При знак за вражеска активност и опасност за работещите под земята пехотата щеше да прикрива тунелите, а сапьорите щяха да поемат част от досадните им задължения. За Джак дните и нощите вече се сливаха. Виждаше само тъмнината в тунела, сумрака на късния следобед, проблясъците от гърмежите и черния мрак в окопа нощем под брезентовото покривало.
Вслушваше се в шумовете от ничията земя пред него. Немските нощни патрули бяха излезли, за да следят за вражеско раздвижване и да обявят тревога. Джак предполагаше, че и на отсамната страна на фронта имаше разузнавателни постове, които щяха да чуят всичко преди него, но в неговия окоп това не се казваше на часовите, за да не отслабят бдителността си. Пехотният батальон беше от Лондон; войниците наричаха тунелджиите „канални плъхове“ и горяха от желание да им докажат колко са безполезни.
Джак беше толкова уморен, че вече не можеше да спи. Организмът му беше минал на автоматичен режим, захранван от незнайно какъв източник на бодрост, който го държеше ако не нащрек, то поне буден, докато другите мъже клюмаха и дремеха на земята, някои проснати като мъртви на дъното на окопа, други облегнали гърбове на дъските отстрани. В далечината се чуваха групите, които възстановяваха траншеите.
Вече виждаше лицето на Джон по-ясно в ума си — бледото, самотно момче на опашката на кварталната тайфа, залитащото бебе с несигурна походка. Чуваше пискливия му глас с лондонски акцент, папагалските му поздрави и безпочвения му оптимизъм. Представи си сина си в болницата с високи тавани и жълтеникави петна от газените лампи, колосаните касинки на сестрите и миризмата на сапун и дезинфектант.
Сънят се спусна върху него като неочакван нападател. И вече не виждаше злокобната светлина в болничната стая, а лампите над огромния бар в една кръчма на „Дий Бридж Роуд“ — мъже с костюми и каскети, издигащ се дим, вдигнати халби. Заредиха се и други сцени: кухнята на родителите му в Степни, парк, куче; отново осветената препълнена кръчма; лицето на Джон, скъпото му момче. Осъзнаваше, че е изправен пред огромното изкушение — да остави мозъка си да почине, да поспи, за което трябваше да предаде живота на бойните си другари. И той се поддаде на изкушението, без да усети, че вече се е унесъл с отпусната глава, полюляваща се между раменете му, болезнени от непрестанното четиричасово копаене на френска пръст.