Не разбра, че е заспал, докато не се събуди от ритник в глезена.
— Как се казваш? — Беше тон на офицер.
— Файърбрейс, сър.
— О, ти ли си, Файърбрейс? — Позна учудения глас на капитан Уиър.
— Да не беше заспал? — Първият офицер звучеше хладно.
— Не знам, сър. Просто спрях да слушам и…
— Спиш на пост. Това е военно престъпление. Утре при мен в шест часа. Сержантът ти ще те доведе. Знаеш какво е наказанието.
— Да, сър.
Джак се загледа след двамата офицери, докато се отдалечаваха и завиваха наляво, червените огънчета на цигарите им блестяха в мрака.
Смени го Боб Уийлър, друг тунелджия. Върна се и намери Тайсън и Шоу заспали под дървената рамка. Нямаше място за него при тях, затова взе няколко цигари от пакета си и тръгна по комуникационния окоп, като подмина умърлушения часови. Изкатери се зад поддържащия окоп и се озова на място, където в калта лежаха купища муниции и провизии, завити с брезент. Пазеха ги няколко души, сред които и един сержант, и той реши да им се покаже. Каза, че отива до отходните места и те го пуснаха да мине.
Намери дърво, останало непоразено от снарядите, и седна под него. Запали цигара и всмука дима. Преди войната не беше се докосвал до тютюн; а сега той беше най-голямото му удоволствие.
Ако военният съд го признаеше за виновен, можеха да го разстрелят. Тунелджиите ставаха все по-неразделна част от армията. Макар да не бяха минали през унизителните учения и наказанията, задължителни за пехотинците, преди да ги обявят, че са годни за сражения, те вече бяха загубили независимия статут, който имаха отначало. Когато Джак пристигна в Ипър с Алън и Мортимър, му казаха, че ще прекарат войната там, а пехотните части ще се сменят, но започнаха непрекъснато да ги местят, което затрудняваше организацията им, имаща за цел да предотврати точно това. Станаха войници и от тях се очакваше да убиват врага не само като копаят тунели, но и с приклади и голи ръце, ако се наложи.
Това не беше животът, който Джак си представяше, когато постъпи като доброволец. На трийсет и осем години спокойно можеше да избегне службата, но в Лондон нямаше работа. Маргарет беше с десет години по-възрастна от него, а и му беше омръзнало да се грижи за Джон. Тя от време на време чистеше по къщите срещу заплащане, но парите не им стигаха. Джак не вярваше, че войната ще продължи дълго; каза на Маргарет, че до една година ще се прибере у дома с половината си спестени заплати.
Тя беше практична жена от ирландски произход, привлечена от чувството за хумор и добротата на Джак. Запознаха се на сватбата на една от осемте й сестри, която се омъжваше за колега на Джак. На празненството след церемонията Джак пи бира и прави фокуси пред група деца. Той имаше едро квадратно лице с коса, сресана на път по средата. Хареса й начина, по който говореше с хлапетата, още преди да започне да се шегува с останалите мъже, дошли на сватбата на приятеля си.
— Аз съм стара мома — каза тя на Джак, когато той й отиде на гости седмица по-късно. — Не би искал да излизаш с мен. — Но той, изглежда, знаеше какво иска и само след три месеца двамата се ожениха.
След като запали нова цигара под дървото и се заслуша в свистенето на шрапнелите над британските позиции на около километър на юг, Джак Файърбрейс затрепери.
Смяташе се за имунизиран срещу смъртта; мислеше си, че е станал достатъчно твърд, за да я приема, но не беше така. Ако го сметнеха, че е виновен, щяха да го отведат сам на зазоряване на някое закътано място в тила — полянка в гората или заден двор на ферма — и щяха да го разстрелят. Щяха да принудят мъжете от собственото му подразделение да изпълнят присъдата — сапьори и миньори, които дори не бяха обучавани да стрелят срещу врага. В оръжията на някои щеше да има халосни патрони, на други — бойни; никой нямаше да знае дали фаталният изстрел не е дошъл от Тайсън или Шоу, от Уийлър или Джоунс. Щеше да се строполи в калта като милионите убити преди него — пекарчето от Саксония, ратаите от Франция, работниците от Ланкашър, толкова много тела и кръв имаше в земята.
Нямаше как да мисли за това, без да потръпва. В битка или атака всички очакваха, че може да умрат, но това, което им беше трудно да осмислят, бяха загубите от снайпери, шрапнели и минохвъргачки, от взривяването на тунели, непрекъснатият страх, че смъртта може да дойде всеки миг по най-различен начин. Постепенно Джак се приспособи дори към това. Трябваше му само един ден сън по време на почивките, за да спре да живее в постоянно напрежение, започваше да се смее и да разказва забавни истории, които носеха на всички облекчение. Но равнодушието, което беше развил у себе си, се отнасяше до изтреблението на врага, до колегите му и приятелите му; сега обаче трябваше да си признае, че не беше безразличен към вероятността да умре.