— Сядай, ти казах.
Джак се огледа. Не искаше да седне на стол, който можеше да се окаже на офицера, командващ пехотата — сприхав мъж на име Грей, когото беше чувал да дава заповеди. Чудеше се къде е, може би тормозеше войниците, които даваха наряд.
Джак взе стола, който Уиър бутна с крак към него. Капитанът отново беше с леки обувки и бял пуловер. Изглеждаше небръснат, а очите му бяха кървясали. Джак сведе глава, боейки се да не срещне погледа му. На масата имаше и пет карти за игра, обърнати надолу, наредени във формата на звезда, а между тях се виждаха тънки ивички пясък. В центъра на композицията имаше издялана дървена фигурка и парче свещ.
— Това е лейтенант Рейсфорд — каза Уиър. — Взводът му е разположен до вашите позиции. Неговите хора браним от мините. Снощи изпрати двама на разузнаване. Може би се е тревожел за тях. Нали така, Рейсфорд?
— Не. Бренън и Дъглъс знаят какво правят.
— Не искаш ли да поговориш с този мъж? — попита Уиър.
— Бих поговорил с него, ако помнех кой е. — Обърна се към Джак. — След минута ще има чай, ако не искаш уиски. Ще кажа на Райли да направи и за теб.
Когато очите на Джак посвикнаха със задимената дупка, той видя, че част от стените бяха покрити с плат. Приличаше на скъпа коприна или на памучна материя. Върху малкото шкафче имаше още дървени човешки фигури. По книжните лавици в ъгъла нямаше снимки, само няколко любителски скици на глави и тела. Усети, че лейтенантът следи погледа му.
— Рисуваш ли? — попита той.
— Малко — каза Джак. — Но сега нямам много време. Нито пък спокойствие.
Райли, дребен сивокос мъж със спретната ординарска униформа, внесе поднос с три чаши. Пресегна се към торба, овесена на тавана, далеч от плъховете, и извади захар.
Джак видя как лейтенантът отиде до лавиците и взе една скица.
— Човешката анатомия е удивително проста — каза той. — Да вземем например устройството на краката: две дълги кости и една става на свивката, а пропорциите винаги са едни и същи. Но когато ги рисуваш, е трудно да уцелиш формата. Всеки вижда мускулите по бедрата, квадрицепсите. Но никога не съм знаел, че тук отвътре има още един — шивашкият мускул. Но ако го откроиш прекалено много, фигурата става мускулеста.
Джак наблюдаваше как пръстът на лейтенанта очертаваше линиите на крака на рисунката, докато говореше. Не беше сигурен дали го дразни и удължава агонията му, или наистина иска да си говорят за рисуване.
— Разбира се — каза лейтенантът с въздишка, — войната всекидневно ни дава уроци по анатомия. Бих могъл да напиша трактат за основните органи на британските войници. Разрез на черен дроб. Дължина на червата, когато са изпразнени. Ронливите кости на средностатистическия английски редник.
Джак се изкашля.
— Извинете, сър. Може ли да попитам за обвинението?
— Обвинението ли?
— За бога, Рейсфорд — намеси се Уиър. — Каза на човека да се яви при теб, защото е заспал на пост. Той иска да знае дали ще го предадеш на военния съд. Да е наясно дали ще му преподаваш урок по изобразително изкуство, или ще бъде застрелян.
— Няма обвинение. Не си под мое командване.
Джак усети солено парене в очите си.
— Сигурен съм, че командирът на ротата ти ще те накаже, ако пожелае.
Уиър поклати глава.
— Няма да предприемам нищо.
— Благодаря ви, сър. Благодаря ви.
Джак гледаше двамата мъже с любов и благодарност. Те разбираха колко е трудно на човек, докаран отвъд границите на възможностите си. Беше сигурен, че милостта им е резултат на състраданието, което изпитват към него. Извади писмото на Маргарет. Желанието му за живот го подтикна да сподели тревогите си около болестта на сина си.
— Вижте, сър. Получих писмо от жена си. Момчето ни е много болно. Притеснявах се за него. Не можах да заспя, когато излязох от тунела, толкова се тревожех за него.
Подаде писмото на Уиър, който кимна.
— Виждаш ли това, Рейсфорд? — попита той и бутна листа през масата.
— Да — отвърна Стивън. — Виждам. Тук пише дифтерит. Това е сериозно.
— Може ли да получа отпуск, за да отида да го видя.
Стивън вдигна вежда към Уиър.
— Съмнявам се. Не ни достигат хора — каза Уиър.
— Имате ли деца, сър? — попита Джак.
Уиър поклати глава.
— Не съм женен.
— А вие, сър?
— Не — каза Стивън.