Джак кимна няколко пъти на себе си.
— Каква ирония, аз съм на място, където непрекъснато убиват хора, а той е в опасност.
— Всеки, когото сме убили, е нечии син — обади се Стивън. — Замисляш ли се за това, когато ги видиш мъртви? Чудиш ли се какво са изпитвали майките ми, когато за първи път са ги притиснали към гърдите си? Дали са предполагали, че ще свършат по този начин?
— Не, сър. Не съм мислил за това.
Тримата отпиха от чая. Отвън се чу свистене на снаряди. Усетиха вибрациите от експлозията. Парчета изсъхнала пръст се откъртиха от тавана.
— Двама от моите хора прекараха предната вечер осем часа в дупка от снаряд в ничията земя и се ослушваха — започна Стивън. — Според теб за какво са си мислили през цялото това време? Не че им е позволено да правят нещо друго. — Гледаше право в Джак.
— Не знам, сър. Може би са били като нас в тунела. Спираме да мислим след известно време. Сякаш спираме и да живеем. Все едно мозъкът ни умира.
— Искам да сляза в тунела — каза Стивън.
— Не, не искаш — отвърна му Уиър. — Дори на сапьорите не им харесва.
— Искам да видя какво е там долу. Някои от моите хора си мислят, че не работите достатъчно бързо. Че не чувате звуците на врага. Ужасяват се да не бъдат взривени изпод земята.
Уиър се засмя.
— Това на нас ни е много познато.
Джак се размърда на стола си. Имаше нещо странно в двамата офицери. Подозираше, че са пияни. Винаги беше смятал Уиър за човек, на когото може да се разчита. Като всички командири на сапьорски части и той беше обикновен инженер, мобилизиран на фронта. Беше внимателен и надежден под земята, макар че нямаше опит с тази работа преди войната. Но очите му изглеждаха налудничави и кървясали от уискито. Кафеникавата растителност по брадата и бузите му беше резултат на повече от едно пропуснато сутрешно бръснене. Джак си помисли, че лейтенантът изглежда по-трезвен, но някак по-странен. Не се знаеше дали говори сериозно. Струваше му се разсеян и дистанциран, но също така изпълнен с ентусиазъм да слезе под земята. Сякаш не беше съвсем с всичкия си, каза си Джак. Обичта и благодарността, която изпита в началото, бяха започнали да се изпаряват. Не искаше повече да споделя личните си чувства с тях. Нямаше търпение да се върне при Тайсън и Шоу, дори при Уийлър и Джоунс и досадното им бърборене. Поне с тях всичко му беше ясно.
— Някаква идея кога ще можем да си починем, сър? — попита той Уиър.
— Струва ми се, че утре. Не могат повече да ни държат тук. Ами твоите хора, Рейсфорд?
Стивън въздъхна.
— Бог знае. Непрекъснато чувам разни слухове от щаба. Рано или късно ще трябва да атакуваме. Макар че не тук.
— Значи трябва да жертваме няколко живота само за да успокоим французите? — засмя се Уиър.
— Да. О, да! Искат да почувстват, че не са сами в това. Но според мен си просят белята.
Райли изникна от дъното на помещението.
— Вече е почти шест, сър. Трябва да сме в готовност след десет минути.
— Най-добре си върви, Файърбрейс — каза Уиър.
— Ще се видим в тунела — обади се Стивън.
— Благодаря ви, сър.
Джак се изкачи по стълбата. Навън почти беше съмнало. Надвисналото небе на Фландрия се срещаше със земята на близкия хоризонт, само на няколко мили зад германските позиции. Пое дълбоко утринния въздух. Животът му беше пощаден; последен изблик на въодушевление премина през него, когато погледна към дъното на окопа и видя дима от цигарите и парата от чая, около който вече се бяха обвили премръзналите ръце на войниците. Замисли се за зловонните си дрехи, за въшките в шевовете, за мъжете, с които се боеше да се сприятели, защото на следващия ден телата им можеха да станат на парчета пред очите му. Беше времето за тоалета на Тайсън, когато гордо щеше да изпразни червата си в кутия от боя и да изхвърли съдържанието й през ръба на окопа.
От офицерската землянка зад него долетя звук на пиано, мелодия, набираща сила изпод пукането на грамофонната игла.
Когато най-накрая ги освободиха, на сапьорите беше позволено да отидат в едно село, намиращо се доста по-назад от мястото, където обичайно ги разквартируваха. Хората бяха толкова уморени, че едва ходеха. Намираха се на три мили зад фронта, на черен път с канавки от двете страни. Бяха им дали команда „свободно“ и някои пушеха, без да спират да маршируват. Джак Файърбрейс се стараеше да върви по права линия под тежестта на раницата си, натоварена допълнително с рудничарските инструменти. В края на пътя се мержелееше селото, но той реши, че ако се фокусира върху него, ще загуби способността да контролира краката си. Струваше му се, че преминават над пропаст, а пътят е на десетки метри под тях. На няколко пъти се стресна и си даде сметка, че е заспал в движение. Вече се беше наложило да вадят от канавката Уийлър, който крачеше няколко редици зад него. Джак затвори за миг очи, заслепен от ярката дневна светлина, но бързо ги отвори, защото усети как му се завива свят и губи равновесие.