Наоколо имаше неща, които си беше мислил, че никога повече няма да види — признаци, че извън ада на неговото съществувание животът продължава. Срещу тях се зададе свещеник на велосипед и вдигна плоската си шапка, когато се изравни с колоната. Отстрани на пътя растеше трева, която не беше изкоренена и все още беше зелена. Дърветата цъфтяха.
Когато спряха на селския площад, сержант Адамс им позволи да поседнат, докато офицерите ги разквартируват.
Джак се облегна на каменния перваз, ограждащ водната помпа на селото. Тайсън се взираше в него с празен поглед и не успяваше да регистрира промяната в обстановката. Над къщите от малката уличка зад площада се издигаше дим. Видяха хранителен магазин и месарница, пред чиято врата играеха две момченца.
Тогава Джак чу женски глас. Говореше на чужд език с тежък непознат акцент, но нямаше никакво съмнение в женствеността му. Беше жена на около трийсет години, която говореше на русокосо момиченце. Войниците се заслушаха в гласовете, които долитаха през редкия утринен въздух като утешителни спомени за изгубения живот.
Двама души от взвода на Джак — О’Лоун и Фийлдинг — бяха заспали на калдъръма. Джак остави чувството за спокойствие да го залее постепенно, опитваше се да се адаптира към отсъствието на страх.
Обърна се към Шоу, който седеше до него. Брадясалото му лице беше почерняло от мръсотия, а изцъклените му очи се белееха под прахта. Не беше обелил и дума, откакто бяха тръгнали и тялото му изглеждаше вдървено.
От ъгъла на площада залая бяло куче. Въртеше се покрай месарницата, докато месарят не излезе и не запляска яростно с ръце към него. То се отдалечи и подуши краката на най-близкия войник. Замаха с опашка от вълнение пред присъствието на толкова много хора. Имаше остра издадена муцуна и пухкава опашка, която беше вирнало над гърба си. Облиза ботуша на Джак, след това облегна глава върху неподвижното коляно на Шоу. Той сведе поглед към блесналите очи, които търсеха по лицето му някакъв знак, че може да го нахрани. Започна да гали кучето по главата. Джак наблюдаваше как огромната миньорска длан на другаря му се плъзга по мекия гръб на животното. Шоу внимателно положи глава върху хълбока на кучето и затвори очи.
Капитан Уиър ги насочи към един хамбар в покрайнините на селото. Фермерът често приютяваше войници и доста се пазари. Много от мъжете хвърлиха раниците си и заспаха на първата купчина слама, до която успяха да се доберат. Тайсън намери чист ъгъл, в който покани Шоу и Файърбрейс. Те взаимно ненавиждаха навиците си, но поне ги познаваха и се бояха, че могат да попаднат и на по-лошо.
Следобед Джак се събуди и излезе в двора на фермата. Походната печка на колела беше приготвена. Под критичния поглед на хазяина една каруца докара дезинфектант и пудра против въшки.
Джак тръгна към селото. Не говореше и дума френски, разглеждаше постройките, полята и църквите като абсолютен чужденец. Удоволствието, че никой не го обстрелва, беше вгорчено от нарастващата носталгия по дома. Никога не беше ходил в чужбина преди войната и само два или три пъти беше напускал успокоителната глъчка на лондонските улици, по които беше израснал. Липсваше му дрънченето на трамваите, дългите тераси в северната част, имената, които му напомняха за дома — „Търнпайк Лейн“, „Манър Хаус“, „Севън Систърс“.
В селото се беше настанил и пехотният батальон, навсякъде се чуваше врявата и движението на армейски части, които се прегрупираха, почиваха и се опитваха да се възстановят. Джак вървеше като малко момче насън сред пръхтящите коне, крещящите подофицери и групичките пушещи и смеещи се войници.
За случващото се само на няколко километра се мълчеше. Никой от тези мъже не искаше да признае, че това, което са видели и вършили, е отвъд границите на нормалното човешко поведение. Няма, да повярваш, помисли си Джак, че този човек с килнатата назад шапка, който се шегува с приятелите си, е видял как негов другар умира в ров от шрапнел с пяна на устата. Никой не говореше за това и Джак също се присъедини към безмълвния заговор, че всичко е наред, че естественият ред не е нарушен. Обвиняваше подофицерите, които обвиняваха офицерите; те пък кълняха командирите си, които пък упрекваха генералите.