— Знае ли се кога това ще спре? — попита Дъглъс.
— Никой нищо не казва. Ти как мислиш?
— Ще ми се да спрат за малко.
— Или поне да ни дадат обедна почивка. — Това беше най-веселото, което Стивън успя да измисли. — Опитай се да скриеш на германеца наденицата му. — Пресилената шега остави лош вкус в сухата му уста.
Чу се изстрел на оръдие и пронизително свистене във въздуха. Снарядът беше средно голям и отначало само изтрещя, но с приближаването си звучеше все по-заплашително. Бренън и Дъглъс се прилепиха към стената на окопа, докато мине над тях. Земята се разтресе и по главите им се посипа пръст. Стивън забеляза, че ръцете на Дъглъс трепереха силно, докато си разтриваше лицето.
— Не може да продължи вечно — кимна той към двамата мъже.
Обикновено ги подлагаха на артилерийски обстрел нощем, като се целеха в тила към оръдията, мунициите и провизиите. Тътенът на фронтовата линия денем служеше за прелюдия към атаката, макар Стивън да подозираше, че може да е някаква различна тактика или просто грешка.
Той тръгна през окопа и разговаря с останалите от взвода. Те получаваха команди от подофицерите и гледаха на Стивън като на символ на някаква далечна власт, пред която се очакваше да се държат прилично и почтително. Покрай приятелството си с Уиър той беше научил за тунелджиите почти толкова, колкото и за собствените си хора. Но докато разговаряше с тях под оръдейния огън, осъзна, че не знае нищо за живота им. Повечето бяха лондончани и бяха служили в резерва преди войната.
Най-много харесваше Рийвс, Бърн и Уилкинсън, трима язвителни мъже, които за разлика от Бренън и Дъглъс никога доброволно не се впускаха в опасности, но категорично и непреклонно мразеха врага.
Намери ги както винаги заедно, макар и нетипично притихнали. Рийвс докладва, че полевите оръдия са увеличили активността си през последния час. Докато говореше, чуха как едно от тях потвърди думите му, а след това във въздуха изсвистя снаряд.
— Вече непрекъснато ни обстрелват по този начин — каза Рийвс. — Чуйте.
Тримата легнаха близо един до друг. Бояха се от раните от снаряд повече отколкото от куршум, защото бяха виждали пораженията. Директно попадение щеше напълно и без следа да изтрие човек от лицето на земята; по-неточен прицел щеше да откъсне парчета от него; дори нараняване от осколка беше по-опасно отколкото от куршум. Често то водеше до инфекция и гангрена.
На няколко метра надолу в окопа се чу пронизителен вой. Разтърсващ, безумен вик, който се извиси дори над оръдейния огън. Младеж на име Типър тичаше по дъските, след това се спря и вдигна лице към небето. Отново нададе писък и този звук на примитивен страх накара всички да потреперят. Тънкото му тяло беше сковано, лицето му бе изкривено от конвулсии. Той крещеше, че иска да се прибере вкъщи.
Бърни и Уилкинсън изругаха.
— Помогни ми — каза Стивън на Рийвс. Приближи се, хвана Типър за ръката и се опита да го накара да седне на банкета. Рийвс го сграбчи от другата страна. Очите на момчето бяха впити в небето и нито Стивън, нито Рийвс успяха да накарат мускулите на врата му да се отпуснат и да го принудят да погледне, надолу.
От лицето му се беше оттекла и последната капчица кръв. В бялото на изцъклените му очи, които бяха само на сантиметри от Стивън, не се виждаха червени кръвоносни съдове; в тях плуваха само кафяви кръгове с разширени зеници, които ставаха все по-черни и по-големи, а от ирисите му изчезна всякакъв блясък и живот.
Момчето нямаше никаква представа къде се намира и умолително повтаряше някаква неясна дума, която можеше да е галено обръщение към майка му или баща му. В гласа му звучеше първичен ужас. Стивън усети как в него внезапно започна да се надига състрадание, но го потисна по най-бързия начин.
— Изведете го — каза той на Рийвс. — Не искам такива работи тук. С Уилкинсън го заведете при лекаря.
— Слушам. — Рийвс и Уилкинсън извлякоха парализираното момче към комуникационния окоп.
Стивън беше разтърсен. Това изригване на естествен страх му припомни колко неестествен живот водеха; нямаха нужда да ги връщат към нормалността. Докато се прибере в землянката си, вече беше обзет от гняв. Ако щитът от преструвки се пропукаше, това щеше да струва живота на много хора.
Като че ли нямаше как да се противопоставят на ужаса. При Ипър и в другите офанзиви имаха време да се подготвят, че ще умрат, но артилерийският обстрел отново ги деморализира. Мъже, готови да тръгнат под картечен огън и да защитават окопа си докрай, нямаха сили да посрещнат смъртта в тази й форма. Причината беше в онова, което бяха видели. Рийвс беше издирвал брат си, но не беше намерил и следа от него, която да погребе — нито дори кичур коса. Снарядът, който го бе покосил, не беше с такива размери, че да трябва да се товари с кран, но след като бе прелетял шест мили, беше оставил кратер, в който можеше да се помести цяла ферма. Нищо чудно, си беше помислил Рийвс, че не беше останала и следа от брат му.