— Не че нещо — каза той, — но все пак беше моя плът и кръв.
До следобеда на третия ден Стивън започна да се тревожи за хората от взвода си. Чувстваше се като безполезна и забравена брънка от веригата. По-висшите офицери не споделяха нищо с него, войниците получаваха заповеди от подофицерите и се утешаваха един друг. А бомбардировката продължаваше.
Стивън поговори малко с Харингтън, лейтенанта, който също споделяше с него землянката на Грей, след това изпи чая си, който Райли му поднесе точно в пет часа. Излезе да погледа светлините на късния следобед. Отново беше заваляло, а снарядите продължаваха да прелитат през притъмнялото небе, огнените им следи приличаха на неочаквани падащи звезди в сиво-зеленикавия размътен мрак.
Към полунощ Уиър се появи в землянката. Беше му свършило уискито и дойде да поиска от Стивън. Изчака Грей да излезе.
— Как мина почивката? — попита Стивън.
— Беше преди цяла вечност — отвърна Уиър и отпи голяма глътка от бутилката, която Стивън бутна към него. — От три дни сме пак тук.
— Значи сте били под земята, на най-безопасното място.
— Хората ми излизат от дупките и се озовават в това. Вече и те не знаят кое е по-лошо. Не може да продължава така, нали? Просто не може.
— Спокойно, Уиър. Няма да има атака. Нямат намерение да мърдат. Нужна е почти седмица, за да се окопаят тези големи оръдия.
— Ти си студенокръвно копеле, Рейсфорд. Просто ми кажи нещо, което ще ме накара да спра да треперя, друго не искам.
Стивън запали цигара и качи краката си върху масата.
— Снарядите ли ще слушаш, или ще говорим за нещо друго?
— Заради онзи идиот Файърбрейс и неговия феноменален слух е. Научи ме как да различавам оръдията. Мога да ти кажа размера им, траекторията на снаряда, накъде лети и вероятните поражения.
— Ама войната в началото ти харесваше, нали?
— Какво? — Уиър се изправи на стола си. Имаше кръгло честно лице и оредяваща светла коса. Това, което беше останало от нея, бе щръкнало нагоре или лежеше сплетено, когато свали фуражката си. Носеше горнище на пижама и пуловер в синьо и бяло. Облегна се малко назад и се замисли над думите на Стивън. — Сега ми се струва, че не е за вярване, но май така беше.
— Погледни Прайс, нашия старши сержант. Той процъфтява тук, нали? А ти? Самотен ли си?
— Не искам да говоря за Англия — отвърна Уиър. — Трябва да мисля как да остана жив. Имам осем мъже долу под земята, а от другата страна към нас германците също копаят тунел.
— Добре — каза Стивън. — И без това трябва да нагледам моите хора след половин час.
Землянката се разтресе от ударната вълна на огромен снаряд. Фенерът се заклати на гредата, чашите подскочиха на масата, а от тавана се откърти пръст. Уиър стисна Стивън за китката.
— Кажи ми нещо, Рейсфорд — каза той. — Говори за каквото искаш.
— Добре. Ще ти кажа нещо. — Стивън издиша дима от цигарата си. — Любопитен съм да видя какво ще се случи. Твоите канални плъхове пълзят под земята в тунел, широк един метър. Моите войници полудяват от снарядите. Командирите не ни казват нищо. Аз седя тук, разговарям с хората, ходя да патрулирам, лежа в калта и картечници ми бръснат тила. Никой в Англия няма представа какво е тук. Ако можеха да видят как живеят тези мъже, нямаше да повярват на очите си. Това не е война, това е експеримент докъде може да стигне човешката низост. Изключително съм заинтригуван къде е пределът; искам да го разбера. Струва ми се, че едва се започва. Че далеч по-страшни неща, от тези, които вече сме видели, ще бъдат заповядани и изпълнени от милиони момчета и мъже като Типър и твоя Файърбрейс. Няма падение, до което да не бъдат доведени. Виждаш лицата им, когато отиват да си почиват, и си мислиш, че повече не могат да понесат, че нещо у тях ще каже „достатъчно, никой не е способен на това“. Но един ден сън, топла храна и вино в стомасите им и те са готови за още. Мисля, че са готови за десетократно повече и аз искам да знам колко точно. Ако не ме глождеше това любопитство, щях да изляза под вражеския огън и да се оставя да ме убият. Щях да си отнеса главата с една от тези гранати.