— Ти си побъркан — каза Уиър. — Не искаш ли просто всичко това да свърши?
— Да, разбира се, че искам. Но след като стигнахме толкова далеч, искам да знам какво означава.
Уиър пак затрепери, когато звукът от снарядите се приближи.
— Това е смесен баражен огън. Полевото оръдие се редува с тежка артилерия на интервали от…
— Замълчи — каза Стивън. — Не се самоизмъчвай.
Уиър се хвана за главата.
— Говори ми нещо, Рейсфорд. Говори ми за всичко друго, но не и за тази война. Англия, футбол, жени, момичета. Каквото си пожелаеш.
— Момичета? Имаш предвид онези, които мъжете наричат свои любими?
— Както искаш го разбирай.
— Не бях се сещал за тях от дълго време. Непрестанният обстрел е лекарство против нечисти мисли. Не мисля за жени. Те са част от друг живот.
Уиър помълча известно време. След това каза:
— Знаеш ли, никога не съм бил с жена.
— Какво? Никога? — Стивън го погледна, за да види дали говори сериозно. — На колко си години?
— На трийсет и две. Исках, винаги съм искал, но у дома беше трудно. Родителите ми са много строги. Канил съм едно-две момичета на среща, но те… те все искаха да се омъжват. А пък професионалистките в града все ми се смееха.
— Не ти ли е любопитно какво е?
— Да, разбира се. Но вече е станало такъв проблем, придобило е такава важност в живота ми, че ще е трудно.
Стивън забеляза, че Уиър спря да се вслушва в обстрела. Взираше се в чашата в ръцете си, потънал в размисъл.
— Защо не отидеш на някое от онези места, на които всички мъже ходят по селата? Сигурен съм, че ще намериш някое отзивчиво и не толкова скъпо момиче.
— Не разбираш, Рейсфорд. Не е толкова лесно. За теб е различно. Предполагам, че си бил със стотици жени, нали?
Стивън поклати глава.
— Мили боже, не. Имаше едно девойче от моето село, което го правеше с когото й падне. Всички момчета загубиха невинността си с нея. Трябваше само да й занесеш подарък — шоколад, пари или нещо друго. Беше простовато момиче, но всички й бяхме благодарни. Тя, разбира се, забременя, но никой не знаеше кой е бащата. Вероятно някой петнайсетгодишен момък.
— Това ли е всичко?
— Не. Имаше и други момичета. От момчетата се очаква да го правят. Смята се, че не е здравословно да го потискат. Дори майките им мислят така. Това е разликата между едно село в Линкълншир и град като… ти откъде беше?
— Лиймингтън Спа.
— Точно така! Това е цената на благоприличието. — Стивън се усмихна. — Извадил си лош късмет.
— На мен ли го казваш! — засмя се Уиър.
— Браво?
— Какво искаш да кажеш с това „браво“?
— Смееш се.
— Пиян съм.
— Няма значение.
Уиър си наля отново и килна стола си назад.
— Та с всичките тези момичета, Рейсфорд, кажи ми…
— Не са толкова много. Може би четири-пет. Това е.
— Няма значение. Кажи ми обичал ли си някоя от тях? Някоя, с която си го правил отново и отново?
— Да, мисля, че имаше такава.
— Само една?
— Да, само една.
— И как беше? Различно ли е в сравнение с другите?
— Да, като че ли беше различно. Много по-различно. Смесва се с другите чувства.
— Искаш да кажеш, че… си бил влюбен в нея или какво?
— Може и така да се нарече. Тогава не знаех. Просто изпитвах силен импулс. Не можех да се спра.
— И какво стана с тази жена.
— Напусна ме.
— Защо?
— Не знам. Прибрах се у дома, а тя дори не ми беше оставила бележка.
— Женени ли бяхте?
— Не.
— И какво направи?
— Нищо. Какво да направя? Не можех да я преследвам. Просто продължих нататък.
Уиър помълча известно време. След това каза:
— Но когато… нали разбираш, когато си бил с нея, усещането различно ли е? Преживяването различно ли е от онова с момичето от селото? Или винаги е едно и също?
— Докато тя не си тръгна, не бях се замислял за това. Тогава имах чувството, че някой е умрял. Сякаш си дете и майка ти или баща ти са изчезнали. — Стивън вдигна поглед. — Трябва сам да го разбереш. При следващия отпуск може да те уредим. Някой от моите хора ще помогне.