— Не ставай глупав — каза Уиър. — Както и да е, та тази жена — мислиш ли за нея сега? Имаш ли спомен от нея?
— Имах един неин пръстен. Изхвърлих го.
— Не се ли сещаш понякога за нея, докато лежиш тук и чуваш огъня навън?
— Не, никога.
Уиър поклати глава.
— Не разбирам. Аз съм сигурен, че бих мислил за нея.
Навън внезапно настъпи затишие. Двамата мъже се спогледаха под слабата светлина, лицата им бяха посивели и уморени. Стивън завиждаше за невинността, която все още прозираше под напрежението, изопнало откритото лице на Уиър. Струваше му се, че той самият беше загубил всякаква връзка със земното щастие отвъд звука на оръдията. Посребрелите му слепоочия сякаш му напомняха, че се е променил и връщане назад нямаше.
— Е — каза той, — преди войната беше ли самотен?
— Да, бях. Все още живеех с родителите си. Не виждах начин да се измъкна от дома. Единственото, за което се сетих, беше да се запиша в армията. Баща ми познаваше човек в инженерните войски и така стана. Започнах служба през 1912 година. Прав беше. Харесваше ми, че имам някаква роля в това. И ми допадаше другарството. Така беше. Преди това не бях имал приятели и изведнъж осъзнах, че имам, ако не приятели, то поне компанията на стотици мъже на моята възраст. Дори открих, че някои се съобразяват с мен. Беше страхотно усещане.
— Добре се справяш — каза Стивън. — Уважават те.
— Не — отвърна недоверчиво Уиър, — биха слушали всеки, който…
— Не се шегувам. Много добре се справя с тях.
— Благодаря ти, Рейсфорд.
Стивън наля още уиски. Винаги се надяваше, че ще го приспи, но всъщност почти не му помагаше. Сънят беше дар, който с еднаква вероятност можеше да дойде както след чая, така и след алкохола.
— Моите хора не ме уважават — каза той. — Те уважават сержант Прайс. Или поне се боят от него. И правят всичко, което ефрейторите им казват. Смит и Петросиън. За тях аз не съществувам.
— Глупости — отвърна Уиър. — Ти си в окопите с тях точно толкова, колкото и подофицерите. Ходиш да патрулираш. Сигурно ти се възхищават.
— Но не ме уважават. И с право. Знаеш ли защо? Защото и аз не ги уважавам. Понякога си мисля, че ги презирам. Какво си мислят, че правят, за бога?
— Ти си странна птица — каза Уиър. — Спомням си един майор, когото срещнах край Ипър…
Вратата на землянката се отвори. Беше Хънт.
— Най-добре елате, сър — каза той на Стивън. — Снаряд в нашата позиция. Има много жертви. Рийвс и Уилкинсън, доколкото знам.
Стивън си взе фуражката и последва Хънт в нощта.
Около двайсет метра от предпазните чували с пясък бяха взривени. Стената на окопа беше поддала, бодливата тел беше отлетяла назад и висеше над издълбаната пръст. Чуваха се стенания. Санитари с носилки се опитваха да разчистят боклука и да стигнат до ранените. Стивън взе лопата и започна да копае. Издърпаха един мъж за раменете. Беше Рийвс. Изражението му беше по-безизразно от обикновено. Половината му гръден кош го нямаше, а от гърдите му стърчеше парче от шрапнел.
На няколко метра по-нататък изровиха Уилкинсън. Тъмният му профил изглеждаше обещаващо запазен, докато Стивън го приближаваше. Опита се да си спомни нещо лично за Уилкинсън. Успя. Наскоро се беше оженил. Работеше като букмейкър. Очакваше бебе. Докато се приближаваше, мислеше какви окуражителни думи да му каже. Но когато санитарите го вдигнаха, обърнаха тялото му и Стивън видя, че главата му е разцепена — гладката кожа и красивото му лице бяха в едната половина, а от другата се виждаха нащърбените краища на разбит череп, от който върху обгорената му униформа се изливаха остатъци от мозък.
— Отнесете го — кимна той на санитарите.
По-нататък намериха още един поразен — Дъглъс, когото беше видял сутринта и когото мислеше за недосегаем. Дъглъс беше жив и се беше облегнал на стената на окопа. Стивън се приближи и седна до него.
— Цигара? — попита той.
Дъглъс кимна. Стивън запали една и я сложи в устата му.
— Помогнете ми да се надигна — каза Дъглъс. — Колкото да седна.
Стивън го прегърна през раменете и го повдигна. Кръвта му шуртеше на тласъци от рана от шрапнел в рамото.
— Какво е това бялото на крака ми? — попита той.
Стивън погледна надолу.