— Кост — отвърна той. — На бедрото. Няма нищо, това е просто кост. И си загубил част от мускула.
Стивън целият беше покрит с кръвта на Дъглас. Тя имаше странен дъх, който сам по себе си не беше неприятен, макар да течеше обилно. Миришеше на прясно. Като в месарница, само че по-силно.
— Том добре ли е? — попита Дъглъс.
— Кой?
— Том Бренън.
— Да, мисля, че е добре. Не се тревожи, Дъглъс. Хвани се за мен. Ще ти намерим морфин. Ще се опитаме да спрем кървенето. Ще ти сложа нещо на рамото, полева превръзка.
Когато я притисна, усети как плътта на Дъглъс се изплъзва изпод дланите му. Едно-две ребра пропаднаха под натиска му и ръката му се доближи към белия дроб. Спря да притиска.
— Хънт! — извика той. — За бога, прати тук носилка. Намерете ми и морфин.
Кръвта на Дъглъс потече в ръкавите на Стивън. Изцапа лицето и косата му. Панталоните му бяха подгизнали. Дъглъс се държеше здраво за него.
— Имаш ли съпруга, Дъглъс?
— Да, сър.
— Обичаш ли я?
— Да.
— Добре. Аз ще й съобщя. Ще й пиша. Ще и кажа, че си най-добрият ни войник.
— Ще умра ли?
— Не, няма. Но няма да си в състояние да пишеш писма, аз ще й съобщя какво си направил. Как си патрулирал и така нататък. Тя ще се гордее с теб. Къде е морфинът? Хънт, за бога? Ти обичаш жена си, нали Дъглъс. Ще я видиш отново. Мисли за нея като те закарат в болницата. Дръж се за тази мисъл. Не я пускай. Всичко е наред, идват. Дръж се за ръката ми. Точно така. Ще ти взема цигарата, иначе ще се изгориш. Не се тревожи, ще ти дам друга. Ето.
Стивън не знаеше какво говори. Почти се давеше в кръвта на Дъглъс. Докато санитарите стигнат до тях, войникът вече беше изгубил съзнание. Вдигнаха отпуснатото му тяло, като се стремяха да не утежняват нараняванията му.
Докато се отдалечаваха, отгоре се чу метално свистене. Още един снаряд се приземи и избухна. За миг Стивън съзря линията на окопа, цели двайсет метра напред, след това се сви, за да се предпази от взрива, после пак се изправи. Видя земята отвъд, простираща се с километри; дървета, ферми в далечината. За секунда всичко застина — френската провинция, окъпана в ярка светлина.
После се разхвърчаха пръст и шрапнели и той отлетя напред. Санитарят, който държеше задната част на носилката, беше ударен в главата. Дъглъс се преобърна на дъските на дъното на окопа. Стивън, който остана невредим, се разкрещя:
— Изнесете го, Хънт! Изнесете го! — След това усети, че лицето му е лепкаво, хвана се за главата и извика: — Махнете кръвта на този човек от мен.
Ротата на Стивън беше освободена и получи три дни почивка в Бетюн — градче, което войниците много харесваха заради отзивчивостта на френските момичета и огромния брой барове и кръчми. Стивън беше разквартируван в къщата на един лекар в покрайнините. Тя имаше добре поддържана градина отпред с очакълени триъгълни площадки и жив тисов плет. Макар да беше настанен там заедно с още петима офицери, Стивън имаше самостоятелна спалня за пръв път от началото на войната. Тя гледаше към моравата зад къщата — парче земя с твърда трева, запуснати цветни лехи и кестен в дъното.
В ранния следобед дежурството му свърши. Остави раницата си на лъснатия под, свали ботушите си и се отпусна върху чистите чаршафи на леглото. От завивките се надигна аромат на изсушени билки. Отначало винаги му беше трудно да заспи, защото толкова бързо се унасяше, че мускулите му се свиваха и се сепваше. Военният лекар му даде шишенце с таблетки, но от тях заспиваше толкова дълбоко, че ги пиеше само вечер.
Умората, която изпитваше, се разливаше навсякъде по крайниците и органите му — една болезнена тежест като гравитацията. Но умът му оставеше бистър. Макар почти напълно да бе загубил представа за времето, пламтящите образи от предните дни продължаваха да живеят в паметта му все така ясно. Виждаше тревожното открито лице на Уиър, който отчаяно търсеше подкрепа; красивите меки устни на Уилкинсън в профил и липсващата задна част на главата му; кръвта на Дъглъс, чиято миризма продължаваше да усеща, макар той да беше издъхнал от раните си, след като всичко от него изтече между дъските по дъното на окопа; металният кожух на снаряда, серийния номер на производителя — ако някой изобщо си бе направил труда да го прочете — върху шрапнела, улучил Рийвс в сърцето. Останалите войници, които погребаха на следващия ден, когато артилерийският обстрел най-накрая спря, дървените кръстове, изпратени от интендантството, малките купчинки камъни, оставени от приятели. В прекрасната тишина след заглъхването на немските оръдия, се чу песента на кос.